Франк Уелч кимна на Кларк и детективът смени диапозитива. Уелч се приближи до стената и почука с пръст по образа на Шон Кели. В залата имаше петнайсетина детективи и Уелч знаеше, че всички са в течение на случая „Грийн“, така че не си направи труда да повтаря основните положения.
— Грийн се измъкна вчера от затвора, защото този негодник призна, че е застрелял Престън Сноу. Шон Кели. Излежава седемгодишна присъда.
Уелч кимна и Кларк показа следващия диапозитив — Тери Грийн.
— Всички знаем, че Тери Грийн е убиецът на Сноу. Затова първо трябва да разберем защо Кели е признал за убийството.
— Нали той ни насочи към оръжието на убийството? — обади се един млад детектив, който се беше присъединил към екипа съвсем наскоро.
Уелч се намръщи; този младок надали имаше и двайсет години.
— Как се казваш, синко? — попита главният инспектор.
— Райт — отвърна стъписано детективът.
— Защо не изчаквате да ви дадат думата, детектив Райт? Да не искате случайно пак да патрулирате в униформа?
Детективът кимна и почервеня като рак.
Уелч отново се обърна към голямата снимка на Тери Грийн на стената.
— И така, преди да ме прекъснат така нахално, щях да кажа, че искам Грийн под двайсет и четири часово наблюдение. Той наскоро изгуби четири тона канабис и ще трябва бързо да си навакса. С някаква сделка. Може да са наркотици, може да е грабеж, но със сигурност ще е нещо голямо, и то много скоро. Трябва да го следим с лупа, докато не открием какво е замислил.
Лампите светнаха и Уелч присви очи и погледна към вратата, за да види кой си е позволил нахалството да го прекъсва. Беше началник Едуардс.
— Може ли да поговорим, Франк?
— Тъкмо обсъждахме нещо, сър.
— Сигурно може да почака.
Едуардс излезе, без да даде на Уелч възможност да възрази. Уелч изруга наум и последва шефа си в кабинета му.
Едуардс отиде зад бюрото си, но остана прав.
— Не ми е лесно да го кажа, Франк. Временно си отстранен.
Уелч не повярва на ушите си.
— Какво?
— Съжалявам, Франк.
— Съжалявате? Съжалявате?
— Заради веществените доказателства, Франк. След признанията на Кели уликите са поставени под съмнение.
Уелч поклати гневно глава.
— В коридора на Сноу имаше отпечатък от крака на Грийн, намерихме петна от кръвта му по една от обувките на Грийн.
— Точно това имах предвид.
Уелч го изгледа хладно.
— Намеквате, че съм подхвърлил улики, така ли?
Едуардс изръмжа, сякаш това беше последното, което би му хрумнало.
— Франк, моля те. Правиш си прибързани изводи. Просто ще има разследване. Дотогава можеш да си починеш, да се занимаеш малко с градината си.
— Живея на дванайсетия етаж.
По изражението на началника личеше, че няма смисъл да спори. Уелч се обърна да си върви.
— Франк?
Уелч спря.
— Какво?
— Дай си служебната карта.
Уелч извади портфейла си, хвърли картата си на бюрото на началника и излезе.
Един млад индиец говореше по телефона, но Бирн го удари по врата и когато затворникът се обърна, Хобсън измъкна фонокартата му от апарата и я хвърли през парапета към долните етажи.
— Изчезвай, да не я последваш — заплаши Бирн.
Ръката на Бирн беше в шина, но той бе почти два пъти по-едър от индиеца и младежът побърза да се оттегли по стълбите, да си търси фонокартата.
Хобсън пъхна своята в автомата и набра. От другата страна вдигнаха на осмото или деветото позвъняване. Бабата на Хобсън бе глуха с едното ухо и понякога й беше нужно доста време, докато чуе телефона.
— Бабо? Аз съм.
— Здравей, миличък. Как си?
— Добре съм, бабо — отвърна Хобсън.
Бирн се оттегли на почетно разстояние, знаеше, че Хобсън не обича да го подслушват. Не че казваше нещо тайно, просто милите приказки с баба му не допринасяха за образа му на свиреп мъжага.
— Получи ли картичката за рождения си ден, бабо?
— Да, миличък. Благодаря.
Хобсън сам беше изработил картичката, прекарал бе часове в прерисуване на цветя от картинките в една книга от библиотеката на затвора.
— Съжалявам, че не успях да ти пратя истински цветя.
— О, няма нищо, миличък. Приятелят ти ми донесе.
Хобсън застина.
— Какво?
— Приятелят ти Тери.
Хобсън закри слушалката с ръка и изруга високо. Бирн го погледна тревожно, но Хобсън му махна да изчезва.
— Искаш ли да говориш с него? — попита бабата на Хобсън. — Още е тук.
— Добре, бабо, дай ми го.
Хобсън стисна слушалката толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
Тери Грийн се обади.
— Здрасти, приятел. Как е старата дупка без мен?
— Един косъм да падне от главата й, Грийн, и си мъртъв! — изсъска Хобсън.
— Добре съм, разбира се. И баба ти е добре. Страхотна картичка. Не знаех, че можеш да пишеш ръкописно.
— Махай се от дома й!
— Тъкмо разправях на баба ти, че трябва да си сложи аларма против пожар. Тези стари къщи са истински гробници. — Гласът на Тери заглъхна. — Казвам му, госпожо Хобсън, че трябва да си сложите аларма против пожар.
— Мръсник! — изсъска Хобсън.
— Знаеш ли какво искам — продължи спокойно Тери. — Името. Само едно име и те оставям. Кой ти плати за онази работа в банята?
Хобсън удари с все сила по стената. Пое си дълбоко въздух.
— Не й прави нищо.
— Името.
— Кей. Джордж Кей.
— Виждаш ли? Не беше трудно.
Връзката прекъсна.
