— Ами. Планът просто няма къде да се провали. Те ще натоварят евтин алкохол в Кале и ще качат микробусите на ферибота. Митничарите дори няма да ги погледнат. На ден през тях минават хиляди контрабандисти на алкохол. Пък дори да ги спрат, най-много да конфискуват алкохола. Няма да търсят наркотици.
Фокс погледна Сам и тя се усмихна и вдигна рамене.
— Съпругът ми ме уверява, че всичко ще е наред.
Сам и Тери пристигнаха на Хийтроу рано вечерта. Макинли ги беше закарал на летището в Малага с беемвето, преди да потегли по дългия път за Лондон. Те излязоха от терминала и се наредиха за такси.
— Нервен ли си? — попита Сам, когато се настаниха на задната седалка на една кола.
— Нищо ми няма. От години внасям алкохол и досега никой не е решил да претърси микробусите.
— Аз едва се сдържам. Имам чувството, че всеки, който ме погледне, знае в какво участвам. Едва не припаднах, когато ми проверяваха паспорта.
Тери я хвана за ръката.
— Скоро всичко ще свърши. Ще започнем спокоен живот.
— Надявам се.
Когато таксито ги остави пред къщата, Тери прегърна Сам.
— Мога ли да взема на заем сааба? — прошепна.
Сам го отблъсна.
— Тери, току-що пристигаме.
— Имам работа, любов моя.
— Триша и Лора ще искат да те видят.
— Знам, но преди това трябва да се погрижа за едно нещо.
— Какво?
— Една работа.
— Каква работа, Тери?
— По-добре да не знаеш, скъпа.
— Мислех, че сме съдружници в престъпленията.
Тери се изсмя. Пусна я и протегна ръка.
— Хайде, дай ключовете.
Сам въздъхна отчаяно и му ги подаде. Тери я целуна по бузата и отиде при сааба.
Сам влезе в къщата.
— Аз съм — извика.
— В кухнята сме! — отвърна й Лора.
Триша и Лора ядяха спагети.
— Как мина вторият меден месец? — поинтересува се Лора.
Сам се усмихна.
— Не толкова щуро като първия.
— Къде е татко? — поинтересува се Триша.
— По работа.
Триша се намуси.
— Има ли спагети и за мен? — попита Сам.
— Разбира се — отвърна Лора и побърза да й сипе.
Сам отпи от млякото на Триша.
— Какво ще кажете да се преместим да живеем в Испания?
— Какво? — Триша едва не изпусна вилицата си.
Лора се обърна изненадано:
— Мамо?
— Просто ми хрумна такава идея.
— Мислех, че ненавиждаш Испания — отбеляза Лора.
— Не самата страна. Само приятелите на баща ви, които постоянно срещаме там. А те са с малко… странни вкусове.
— Меко казано — съгласи се Лора; напълни една чиния със спагети и ги заля с доматен сос с гъби.
— Реших обаче, че не е зле да си осигурим малко разнообразие. Да се махнем от тези мъгли и студове.
— Ами училището? — попита Триша.
— И в Испания имат училища. Английски.
Лора постави чинията със спагетите пред Сам и й подаде вилица.
— Откога го планираш? — попита.
— Нищо не съм планирала. Просто ми хрумна. Тук нищо не ни задържа, нали? След като Грейс вече я няма.
— И Джонатан се разкара от живота ми, това ли имаш предвид? Вече съм самостоятелна и мога спокойно да замина.
Сам потупа Лора по ръката.
— Просто реших, че не е зле да идем малко на слънце. Не търси скрит смисъл навсякъде.
— Той иска да отиде там, нали? — изсумтя Триша. — Татко бяга на Коста дел Кримен и ние трябва да отидем с него. — Тя удари с вилица по масата. — Боже господи.
— Имах предвид само ние трите — обясни търпеливо Сам. — Слагаме ново начало.
— Без татко? — Триша се намръщи и се наведе напред. — Напускаш ли го, мамо?
Сам поклати глава.
— С вас човек не може да излезе на глава. Просто предложих да си направим малка ваканция. Добре, все едно че не съм казвала нищо.
— Аз нямам нищо против — побърза да я успокои Лора. — Да лежа по цял ден на плажа. Да, защо не?
Триша кимна.
— И аз съм навита.
— Ами Джейми? — попита Лора.
— Ще говоря с него. Той има изпити, но може да идва през ваканцията при нас.
— Сигурна ли си, мамо? — попита Триша.
Сам кимна.
— О, да. Повече от всякога.
Франк Уелч отвори очи и протегна ръка към телефона.
— Аз съм — обади се мъжки глас.
— Кой? — попита сънливо Уелч.
— Я се стегни бе, Ракел — сопна се Блаки.
Уелч седна в леглото и присви очи, за да фокусира часовника.
— Четири часа сутринта е — изропта.
— Спи, ако искаш. Щом не щеш да се заемеш, ще си потърся някой друг.
— Не! Чакай. Всичко е наред. Ще се заема. Какво става?
Блаки запази мълчание няколко секунди и Уелч си помнени, че връзката е прекъснала, но накрая събеседникът му се изкашля.
— Микробусите пристигнаха във Великобритания — обясни. — Реших, че трябва да те уведомя.
— Ами Грийн?
— Върнаха се още снощи. И двамата. Със самолет.
— Защо, по дяволите, не ми каза, че са дошли?
— Защото не искам да ги изплашиш. Имат няколко микробуса и информаторът ми не знае в кой е хероинът. Знае обаче къде ще стане размяната на стоката вдругиден.
— Къде?
Сърцето на Уелч затуптя силно. Той бързо взе бележник и химикалка.
— Информаторът ще ми каже, когато стане сигурно. Като ми се обади, ще те уведомя. Дотогава мирувай.
Връзката прекъсна. Уелч остана седнал, с телефон в скута. Още един ден, и Тери Грийн щеше да е негов. И Саманта. Нямаше търпение да го дочака.
Тери крачеше напред-назад из хола, когато мобифонът му иззвъня. Беше Макинли.
— По дяволите, Макинли, вече си мислех, че си се загубил.
