Касандра Клеър
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ
Град на изгубени души
Книга пета
Пролог
Саймън се взираше поразен във вратата на къщата си.
Не познаваше друг дом. Това бе мястото, където родителите му го бяха довели след като се
бе родил. Беше израснал между стените на тази обикновена бруклинска къща. През лятото
си беше играл на улицата под сянката на разлистените дървета, а през зимата се беше
пързалял върху „шейни”, направени от капаци на кофи за боклук. В същата тази къща след
смъртта на баща му семейството беше съблюдавало седемдневния траур. Тук бе целунал
Клеъри за първи път.
Никога не си бе представял, че ще настъпи ден, когато вратата на тази къща ще бъде
затворена за него. При последната им среща майка му го беше нарекла чудовище, заклевайки
го да си върви. С помощта на магически прах той я бе накарал да забрави, че синът й е
вампир, но не беше сигурен колко дълго ще трае въздействието на магията. Не достатъчно,
даде си сметка сега, докато стоеше на улицата в хладния есенен ден и се взираше в къщата
пред себе си.
Вратата бе покрита с най-различни символи — звезди на Давид бяха изрисувани с боя, Хай,
знакът на живота, бе вдълбан в дървото. От бравата и чукалото висяха тфилини, шпионката
бе покрита с хамса*, Божията ръка.
* Тфилин, хамса — защитни амулети в юдаизма. — Бел. прев.
Като вцепенен, Саймън докосна металната мезуза*, прикрепена от дясната страна на
вратата. Видя струйката дим, издигнала се от мястото, където ръката му се бе докоснала до
свещения символ, ала не почувства нищо. Никаква болка. Единствено ужасяваща празнота,
която бавно се превърна в хладен гняв.
* Мезуза — в юдейската традиция — кутия, съдържаща началото на дневната молитва Шема
Израил, която се прикрепя към рамката на входната врата. — Бел. прев.
Изрита вратата и чу как ехото от удара се разнесе из къщата.
— Мамо! — провикна се той. — Мамо, аз съм!
Единственият отговор, който последва, бе звукът от пускане на резета от другата страна на
вратата. Изостреният му слух долови стъпките на майка му и дишането й, ала тя не каза
нищо. Дори през дървото, Саймън усети киселата миризма на страх.
— Мамо! — Гласът му изневери. — Мамо, това е нелепо! Пусни ме да вляза! Аз съм,
Саймън!
Вратата потрепери, сякаш майка му я беше изритала.
— Махай се! — Подрезгавял от ужас, гласът й звучеше съвсем различно. — Убиец!
— Не убивам хора. — Саймън облегна глава на вратата. Знаеше, че най-вероятно може да я
изкърти с един ритник, но каква полза от това? — Нали ти казах. Пия само животинска кръв.
— Ти уби сина ми. Уби го и го замени с чудовище.
— Аз съм твоят син…
— Имаш неговото лице и говориш с неговия глас, ала не си той! Ти не си Саймън! — Гласът
й се извиси почти до писък. — Махай се от къщата ми, преди да съм те убила, чудовище!
— Беки — промълви той. Лицето му беше мокро; вдигна ръце, за да го докосне, и когато ги
свали, видя, че са почервенели. Плачеше с кървави сълзи. — Какво каза на Беки?
— Стой далеч от сестра си.
От вътрешността на къщата се разнесе трополене, сякаш нещо бе паднало.
— Мамо — опита той отново, ала този път гласът му изневери — думите излизаха като
дрезгав шепот. Ръката му започна да тупти. — Трябва да знам… Беки там ли е? Мамо,
отвори вратата. Моля те…
— Стой далеч от Беки!
Тя се отдалечаваше от вратата — чуваше го съвсем ясно. А после долови така добре
познатото изскърцване на кухненската врата и шума от стъпките й върху линолеума. Звук от
отваряне на чекмедже. Внезапно си представи как майка му грабва един от ножовете.
Преди да съм те убила, чудовище.
Тази мисъл го накара да се олюлее. Ако тя му посегнеше, знакът щеше да се задейства и да я
унищожи така, както бе унищожил Лилит.
Саймън свали ръка и бавно отстъпи назад. Слезе по стълбите, като се препъваше, прекоси
тротоара и се облегна на едно от големите дървета, които засенчваха улицата. Остана там,
загледан във вратата на своя дом, обезобразена от символите на майчината му ненавист.
Не, напомни си той. Тя не го мразеше, а го смяташе за мъртъв. Онова, което ненавиждаше, в
действителност не съществуваше. „Не съм това, което тя казва”
Кой знае колко дълго щеше да остане там, взрян в къщата, ако телефонът в джоба на якето
му не бе започнал да вибрира.
Когато инстинктивно посегна да го извади, забеляза, че символът на мезузата (преплетени
звезди на Давид) се е отпечатал върху дланта му. Смени ръце и долепи слушалката до ухото
си.
— Ало?
— Саймън? — разнесе се задъханият глас на Клеъри. — Къде си?
— Вкъщи — отвърна той и млъкна. — Пред къщата на майка ми — поправи се след малко.
Дори в собствените му уши гласът му прозвуча кухо и далечно. — Защо не си в Института?
Всички добре ли са?
— Точно там е работата. След като ти си тръгна, Мерис слезе от покрива, където Джейс
трябваше да чака. Там нямало никого.
Саймън се размърда. Без напълно да осъзнава какво прави, като кукла с механизъм, чието
ключе някой бе навил, той пое по улицата към станцията на метрото.
— Как така нямало никого?
— Джейс бил изчезнал. — В гласа на Клеъри ясно се долавяше напрежение. — Също както и
Себастиан.
Саймън се закова под сянката на едно дърво с оголели клони.
