— „И Якоб нарече мястото Пениел, защото беше виждал лицето на Бог.” Ти не си единственият, който познава Светото писание. — Сериозното й изражение изчезна и тя се усмихна. — Може и да не го съзнаваш. Дневен вампире, но докато носиш Знака, ти си ръката на отмъщението на Рая. Никой не може да ти се противопостави. Не и вампир.
— Страхувате ли се от мен? — попита Саймън.
Почти веднага съжали, че я е попитал. Зелените й очи потъмняха като буреносни облаци.
— Аз да се страхувам от теб? — после обаче се овладя, лицето й се успокои, изражението й омекна. — Не, разбира се. Ти си интелигентен мъж. Убедена съм, че ще осъзнаеш предимствата на предложението ми и ще се присъединиш към мен.
— И какво по-точно е предложението ви? Искам да кажа — ясно, ще се опълчим на Рафаел, а после? Аз не го мразя и не искам да се отърва от него просто заради самата идея. Той не ме закача. Това ми е достатъчно.
Тя кръстоса ръце пред гърдите си. Носеше сребърен пръстен със син камък на средния пръст на лявата ръка, над плата на ръкавицата.
— Наистина ли това искаш, Саймън? Мислиш, че Рафаел ти прави услуга като „не те закача”, както сам се изрази? Всъщност те е осъдил на изгнание. Засега вярваш, че нямаш нужда от някой от твоя вид. Доволен си от приятелите, които имаш — хората и ловците на сенки. Криеш бутилки с кръв в стаята си и лъжеш майка си какво си всъщност.
— Вие как…
Тя продължи, без да му обърне внимание.
— Но какво ще стане след десет години, когато ще трябва да си вече на 26? А след 20? След 30? Дали някой ще забележи, че той старее и се променя, а ти не?
Саймън не каза нищо. Не искаше да признае, че не се беше замислял толкова напред. Че не искаше да се замисля толкова напред.
— Рафаел ти е казал, че другите вампири ще ти навредят, но това не е задължително. Вечността е дълго време, ако си сам, без други от твоя вид. Без някой, който да те разбира. Ти се сприятели с ловците на сенки, но никога няма да станеш част от тях. Винаги ще си някъде встрани. А ние можем да сме заедно. — Когато тя се наведе напред, бялата светлина се отрази в пръстена й и опари очите на Саймън. — Имаме хилядолетни знания, които можем да споделим с теб, Саймън. Ще се научиш как да криеш тайната си, как да ядеш и да пиеш, как да изговаряш името Божие. Рафаел е проявил жестокост като е скрил тази информация от теб, дори те е подвел, че такива неща не съществуват. Но те съществуват. И аз мога да ти помогна.
— Ако преди това аз ви помогна — каза Саймън. Тя се усмихна, зъбите й бяха бели и остри.
— Ще си помогнем един на друг.
Саймън се облегна назад. Железният стол беше твърд и неудобен и изведнъж той почувства умора. Погледна ръцете си; виждаше, че преплетените над кокалчетата му вени са потъмнели. Имаше нужда от кръв. Имаше нужда да поговори с Клеъри. Имаше нужда от време да помисли.
— Шокирах те — каза тя. — Знам. Дойде ти много. Бих искала да ти дам колкото време ти е нужно, за да обмислиш предложението ми. Но ние нямаме време, Саймън. Докато съм в града, съм в постоянна опасност от Рафаел и кохортата му.
— Кохортата му? — въпреки всичко Саймън се усмихна леко.
Камила изглеждаше объркана.
— Моля?
— Ами просто… „Кохорта” звучи като „злодеи” или „пионки”. — Тя се втренчи в него неразбиращо. Саймън въздъхна. — Съжалявам. Може би не сте гледали толкова хорър филми, колкото мен.
Камила се намръщи леко, фина линия се появи между веждите й.
— Казаха ми, че си малко странен. Може би защото не познавам много вампири от твоето поколение. Но усещам, че ще ми се отрази добре да бъда с някой толкова. млад.
— Нова кръв — каза Саймън.
Този път тя се усмихна.
— Реши ли вече? Ще приемеш ли предложението ми? Ще започнем ли да работим заедно? Саймън погледна към небето. Кабелите с лампичките сякаш закриваха звездите.
— Вижте, оценявам предложението ви. Наистина.
„Гадост”, помисли си. Трябваше да има начин да го каже без да прозвучи сякаш отказва покана за абитуриентския бал. „Наистина съм много поласкан за предложението, но.” Камила, като Рафаел, говореше сдържано, официално, сякаш се намираше в приказка. Може би трябваше да пробва нещо такова. И той каза:
— Ще ми е необходимо известно време, за да взема решение. Сигурен съм, че ще разберете. Тя се усмихна много изтънчено, показвайки само връхчетата на зъбите си.
— Пет дни. Това е. После ще изпратя Уокър за отговора ти.
— А ако отговорът ми е „не”? — попита Саймън.
— Ще остана много разочарована, но ще се разделим като приятели. — Тя бутна чашата си за вино настрани. — Довиждане, Саймън.
