Отиде в спалнята на майка си и се върна с плетено одеяло. Тя още спеше, дишането й беше равно и спокойно. Илейн Люис бе дребна жена, с ореол от черна къдрава коса и сребърни кичури, които отказваше да боядиса. През деня работеше за благотворителна природозащитна организация и повечето от дрехите й бяха с картинки на животни. В момента беше облечена с рокля с ярки щампи на делфини и морски вълни, и носеше брошка от истинска препарирана риба. Лакираното око на рибата сякаш обвинително се втренчи в Саймън, когато се наведе да завие раменете на майка си.
Тя помръдна леко и обърна глава встрани от него.
— Саймън — прошепна. — Саймън, къде си?
Поразен, Саймън пусна одеялото и се изправи. Може би трябваше да я събуди, да й каже, че е добре. Но пък тогава щеше да му задава въпроси, на които той не искаше да отговаря; не можеше да понесе нараненото й изражение. Обърна се и отиде в стаята си.
Хвърли се върху завивките и протегна ръка към телефона върху нощното шкафче. По инерция посегна да набере номера на Клеъри, без изобщо да се замисли. Спря да набира и се заслуша в сигнала „свободно”. Не можеше да й каже за Камила, беше обещал да запази предложението на вампира в тайна. Въпреки че не се чувстваше задължен на Камила, ако беше научил нещо през последните няколко месеца, то беше, че не е добра идея да се нарушават обещания, дадени на свръхестествени създания. Все пак искаше да чуе гласа на Клеъри, както винаги когато беше имал тежък ден. Е, можеше поне да й се жалва за
любовния си живот — това очевидно я забавляваше. Претърколи се, издърпа една възглавница над главата си и набра номера на Клеъри.
Страх от падане
— Прекарахте ли си добре с Изабел? — Клеъри, с притиснат до ухото телефон, внимателно пристъпи от една дълга греда на друга. Г редите бяха поставени на шест метра височина в тренировъчната зала на Института. Вървенето по гредите трябваше да я научи да пази равновесие. Клеъри ги мразеше. Страхуваше се от височини и от цялата тази работа й се гадеше. Все пак обаче се предполагаше, че ластичното въже около кръста й нямаше да й позволи да се удари, ако паднеше. — Каза ли й вече за Мая?
Саймън издаде тих неопределен звук, но Клеъри разбра, че това означава „не”. Чуваше се музика и си представи как той лежи на леглото и стереото тихо свири, докато говори с нея. Звучеше уморен, смъртно уморен — личеше си по шеговития му тон, който беше в разрез с настроението му. В началото на разговора им го беше попитала няколко пъти дали е добре, но той не беше обърнал внимание на притесненията й.
Тя изсумтя.
— Играеш си с огъня, Саймън. Дано знаеш това.
— Не знам. Наистина ли мислиш, че е голям проблем? — Саймън прозвуча жаловито. — Никога не съм говорил с Изабел, нито пък с Мая, за връзки и прочее.
— Нека ти кажа нещо за жените. — Клеъри седна на една греда и провеси краката си във въздуха. Полукръглите прозорци на залата бяха отворени и студеният нощен въздух охлаждаше потната й кожа. Преди мислеше, че ловците на сенки тренират с твърдите си, подобни на брони бойни униформи, а се беше оказало, че това облекло е за по-късно, когато се включеха и оръжията. За обучението й в момента (упражнения, които трябваше да подобрят гъвкавостта й, скоростта й и равновесието й) беше облечена с тънка блуза и широко долнище, които й напомняха за медицинска униформа. — И да не сте говорили на тази тема, и двете ще побеснеят като разберат, че се срещаш с друга. И че се познават, а ти не си им казал нищо. Такива са правилата.
— Добре, аз откъде да знам правилата?
— Всички знаят точно това правило.
— Мислех, че трябва да си на моя страна.
— Аз съм на твоя страна.
— Тогава защо не ми съчувстваш?
Клеъри премести телефона на другото си ухо и се взря в сенките под нея. Къде беше Джейс? Беше отишъл за още едно въже и беше казал, че ще се върне до пет минути. Разбира се, ако сега я хванеше да говори по телефона, сигурно щеше да я убие. Той рядко водеше обучението й — това обикновено беше задача на Мерис, Робърт или други членове на Клейва в Ню Йорк. Учителите й се сменяха, защото все още търсеха заместник на предишния учител на Института — Ходж. Джейс обаче приемаше обучението й много сериозно.
— Защото — отговори тя — проблемите ти не са истински проблеми. Срещаш се с две красиви момичета едновременно. Помисли малко. Такива проблеми имат рок звездите.
— Май никога няма да стана рок звезда, така че поне техните проблеми да имам.
— Никой не те е карал да наречеш групата си „Похотлив хумус”, приятелю.
— Вече се казваме „Хилядолетен мъх” — запротестира Саймън.
— Виж, само реши този проблем преди сватбата. Ако всяка си мисли, че ще отидеш с нея и ако едва на сватбата разберат, че се срещаш и с двете, ще те убият. — Клеъри се изправи. — Това ще провали сватбата на майка ми и тя ще те убие. Ще си умрял два пъти. Е, три пъти, технически погледнато.
— На никоя не съм казал, че ще ходя на сватбата с нея! — Саймън звучеше паникьосан.
