Град на стълби полностью

— Колкото повече време си в морето — обяснява той, — толкова повече научаваш. А колкото повече научаваш, толкова повече разбираш, че помощта и съдействието са досадни и опасни дори. — Съблича палтото, ризата и панталона си. Отдолу носи дълго бельо, впито и старомодно. Целият е в релефни мускули, плещите, гърбът и вратът му са огромни, но въпреки тези впечатляващи размери в Зигруд има нещо стройно, вълче почти — прилича на животно, което гори много повече енергия в преследване на плячката си, отколкото получава от изяждането ѝ. — В крайна сметка сблъсъкът със смъртта е занимание самотно.

— Понякога… кълна се, че понякога ми идва до гуша от тъпите ти пози! — казва Шара.

Зигруд вдига глава да я погледне, смутен и даже стреснат донякъде.

— Сигурно си мислиш, че лаконичните ти нелепици са добродетел — продължава Шара, — но за мен не са, нито за мен, нито за никой, който цени живота ти, нищо че самият ти не даваш пукната пара! — Взира се в него, без да крие страха си. — Не те моля да правиш това. Разбираш ли? Никога не бих поискала от теб да направиш това.

— Знам — казва той.

— Тогава защо?

Той се замисля.

— Защо? — повтаря въпроса си Шара.

— Защото само това мога — казва той и свива рамене. — И го мога добре. Мога да спася живота на много хора тази нощ. А ще рискувам единствено своя.

Шара мълчи.

— Ще ме благословиш ли, Шара Комейд?

— Аз благословии не раздавам — казва тя. — Но приемам решението ти. Макар то да не ми харесва.

Той кимва, казва: „Добре“ и сваля фланелката си. Шара и преди го е виждала гол до кръста — и не само, — но всеки път сърцето ѝ се свива при вида на безбройните ужасни белези, които се къдрят по гърба и ръцете му — белези от жигосване, от бой с бич, от порязвания, наръгвания… ала знае, че най-страшното нараняване се крие под ръкавицата на дясната му ръка.

Зигруд посяга да свали и останалата част от бельото си.

— Не мисля — казва Шара, — че е крайно наложително да събличаш всичките си дре…

— Да бе — казва Зигруд и събува дългите си долни гащи без капка смущение.

Шара въздъхва. Несрев и неговите офицери — всичките мрачни и солидни баликовци — зяпват при тази небрежна проява на откровена голота. Малагеш се хили хищнически и казва:

— От време на време се случва да си харесвам работата.

Зигруд вече е съвсем гол, ако не се броят ботушите, канията за ножа му (която в момента е стегната около дясното бедро), ръкавицата, която носи на дясната си ръка, и златната гривна, която носи на лявата. Бръква в казана с топлата лой и загребва шепа. Вдига високо вежда при вида на пелина и другите съставки — „Застраховка“, обяснява Шара, — вдига рамене и започва да се маже по раменете, гърдите, ръцете и бедрата.

— Ако имаш нужда от помощ с мазането, само кажи — подхвърля Малагеш. Шара я стрелва с отровен поглед, на което Малагеш реагира с широка усмивка.

Лицето и косата си Зигруд намазва последни — когато е готов, прилича на нещо праисторическо, на мръсно и диво същество от зората на човечеството.

— Май съм готов — казва и поглежда към Несрев. — Ако се стигне дотам, гледай да държите онова нещо около моста.

— Не знам доколко ще ни е по силите — казва Несрев. — Но ще се опитаме.

— Само това искам от вас — казва Зигруд. — Искам онова нещо да се занимава с мен. С мен, ясно? — Несрев кимва. — Добре.

Зигруд поглежда наляво и надясно по моста, сякаш не е съвсем сигурен, че конструкцията ще издържи. После взима оръжията и тръгва към брега.

Малагеш му подава фенер и казва:

— Късмет, войнико.

Зигруд взема фенера и кимва разсеяно, сякаш го е поздравил познат по време на разходка из парка.

Спира до Шара, сваля златната гривна от лявата си ръка и ѝ я дава.

— Ще я пазя — казва тя.

— Знам. Ако все пак умра тази нощ… — казва той и млъква разколебано, зареял поглед към ледената шир на Солда. — Семейството ми… Би ли?…

— Знаеш, че винаги бих направила необходимото за твоето семейство — казва Шара.

— Да, но ще им разкажеш ли за… за мен? Кой съм бил?

— Само ако преценя, че е безопасно.

Той кимва, благодари ѝ и се спуска към брега.

Шара повишава глас след него:

— Слушай, Зигруд… ако се стигне до това, възможно е Урав да не те убие.

Той поглежда назад.

— Ъ?

— Твърде възможно е хората, които е погълнал тази вечер, да не са мъртви. В известен смисъл може и да са по-зле. Според Колкаштава в търбуха на Урав погълнатите са живи, но търпят страшно наказание, измъчва ги болка, срам, съжаления… Под неговия поглед надеждата умира.

— И как така те гледа, щом си в корема му? — пита Зигруд.

— Урав е създание с вълшебно естество. Представи си търбуха му като особен вид ад. И единственото спасение е да те благослови Колкан.

— Ти можеш ли да ми дадеш тази благословия?

— След изчезването на Колкан никой не е получавал тази благословия вече близо триста години.

— Тогава какво имаш предвид?

— Че ако потръгне зле и прецениш, че Урав всеки миг ще те погълне, че е необратимо… — тя свежда поглед към канията, стегната за бедрото му, — може би ще е за предпочитане сам да решиш нещата.

Той кимва бавно. После ѝ благодари отново и добавя: