Шара се взира в сейпурския генерал. Знае, че картината е исторически неточна — в Нощта на червените пясъци каджът не е бил зад, а пред армията си и не е произвел лично фаталния изстрел, дори не е бил близо до оръжието. Някои историци отдават това на смелостта му като водач, други твърдят, че каджът, който дотогава не бил тествал експерименталното си оръжие в такъв мащаб и не знаел дали ще се окаже успех или провал, предпочел да е далеч от него, в случай че вярно се окаже второто. Но без значение къде е стоял, онзи фатален изстрел е бил мигът, когато е започнало всичко.

„Дотук с любезностите.“

— В този кабинет ли се срещате с градските старейшини, посланик? — пита Шара.

— Хм? О, да. Разбира се.

— И те никога ли не са… коментирали тази картина?

— Не помня такова нещо. Е, понякога я зяпат, вярно, губят ума и дума. Великолепна творба, както вече казах.

Шара се усмихва.

— Главен дипломат Труни, знаете ли с каква цел дойде в този град професорът?

— Мм? Знам, разбира се. Голям шум се вдигна. Ровеше се в старите им музеи, четеше архивите им… Куп писма получих по този повод. Някои от тях още са тук. — Отваря чекмедже, пълно с папки.

— И знаете, че мисията му беше одобрена лично от външния министър Виня Комейд?

— Да?

— Тогава разбирате, че кончината му не попада в юрисдикцията нито на посолството, нито на градския губернатор, нито на областния губернатор, а на самото външно министерство?

Очите на Труни — с цвят на птичи курешки — примигват, докато той се ориентира в йерархията.

— Смятам, че… в това има някаква логика…

— Може би не знаете обаче — казва Шара, — че титлата културен посланик ми е дадена формално.

Мустакът му потрепва. Труни поглежда към Зигруд, сякаш за потвърждение, но Зигруд седи кротко, преплел пръсти в скута си.

— Формално?

— Да. Защото макар вие очевидно да смятате, че и появата ми в Баликов е формалност, редно е да знаете, че съм тук по други причини. — Бърка в джоба на робата си, вади кожена значка с формата на щит и я плъзга по плота на бюрото към него, така че Труни да види семплия герб на Сейпур в средата и надписа под него — МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ.

Минават няколко секунди, докато Труни осмисли новата информация. Успява да измънка:

— Ка… Хм.

— Точно така — казва Шара. — Вече не сте най-старшият представител на министерството в това посолство. — Пресяга се, взима звънчето и го разклаща. Момичето с чая влиза и ококорва очи, когато към него се обръща Шара, а не главният дипломат: — Моля те, доведи някой от поддръжката да свали тази картина.

Труни буквално се запенва.

— Какво! Как така да…

— Така — казва Шара. — За да изглежда този кабинет като работно място на отговорен сейпурски представител. Няма да е лесно, но като за начало ще сваля тази картина, която представя в романтична светлина повратната точка, отвъд която историята на Континента се превръща в кръвопролитие.

— Да бе! Това е велико събитие за нашия народ, госпожице…

— Да, за нашия народ. Не за техния. Ако трябва да гадая, господин Труни, бих казала, че причината старейшините на Баликов да не ви слушат и да не ви уважават, и причината кариерата ви да е в застой вече пет години, е, че сте окачили в кабинета си картина, която несъмнено обижда и вбесява същите онези хора, с които сте изпратен да работите! Зигруд! — Гигантът става. — Тъй като хората от поддръжката явно реагират твърде бавно, когато нареждането не е издадено лично от ГД Труни, моля те, свали картината и я строши на коляно. Колкото до вас, господин Труни, моля, седнете. Трябва да обсъдим условията по оттеглянето ви.

Малко по-късно, след като е разкарала сащисания Труни, Шара се връща при бюрото, налива си щедра доза чай и го изпива на екс. Доволна е, че картината я няма, колкото и непатриотично да изглежда това чувство. Колкото по-дълго работи за министерството, толкова повече я дразнят тези прояви на войнстващ шовинизъм.

Поглежда към Зигруд, който седи в ъгъла, вдигнал крака на бюрото, и държи парче от разкъсаното платно.

— Е? — казва тя. — Прекалих ли?

Той вдига поглед: „А ти как мислиш?“

— Добре — казва Шара. — Радвам се да го чуя. Беше ми доста приятно, в интерес на истината.

Зигруд се изкашля и казва с глас от кал и дим, с акцент, гъст като асфалт:

— Коя е Шара Тивани?

— Незначително КП, преди около шест години е била прехвърлена в Юкоштан. Загинала при инцидент с лодка, но била забележително добра в попълването на всякакви формуляри — навсякъде разполагат с доклади за работата ѝ. Когато дойде ред да я заличат от ведомостта, реших да отложа временно процедурата и лично да използвам самоличността ѝ.

— Защото първите ви имена са еднакви?

— Може би. Но си приличаме и по друго. Нима не съм досущ дребен бюрократ, незабележима и безцветна бурмичка в машината?

Зигруд се подсмихва.

— Да де, но никой няма да ти повярва, че си обикновен културен посланик. Та ти току-що уволни Труни.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги