Ала и друг нахален въпрос си пробива път с лакти в главата ѝ: „Ако Воханес стои зад това, защо Реставраторите ще нападат дома му?“
Е, очевидно ще има възможност да го попита лично — той седи на една пейка наблизо, преметнал крак връз крак, с ръце в скута, и зяпа крайбрежната алея, но не в посоката, от която идва Шара. Не е с обичайното си изискано облекло, а отново е предпочел тъмнокафявото палто и черната риза, закопчана догоре, както го е видяла Шара в нощта на Урав.
Сеща се какво ѝ е казал Зигруд: „Дори дрехите му не бяха обичайните. Облечен беше като някакъв монах.“
Шара плъзга поглед по навалицата. Никой не обръща внимание на Воханес. Струва ѝ се, че той я е видял, но въпреки това не поглежда открито към нея, а е извърнал глава, така че тя вижда само тила му…
— Какво става с теб, Во? — пита тя, когато го наближава. — Болен ли си?
Той се обръща към нея с усмивка. Не носи обичайния си бастун.
— Последното, слава на боговете — казва ведро.
Шара застива, със закъснение осъзнала защо е избягвал погледа ѝ до последния възможен момент.
Лицето му много прилича на лицето, което тя познава — същата волева челюст, същата грееща усмивка. Но очите са по-тъмни и са хлътнали дълбоко в черепа.
Шара не чака; обръща се и хуква.
Някакъв човек — всъщност нисък и съвсем обикновен на вид младеж, — който уж се разхожда небрежно, ѝ подлага крак и я спъва. Шара се просва на земята.
Непознатият става от пейката и тръгва към нея с приятна усмивка.
— Чудех се дали ще дойдеш — казва той, — но прецених, че онова с товос ва ще наклони везните. В крайна сметка аз го научих на тази игра. Радвам се да видя, че си захапала въдицата!
Шара понечва да се надигне. Непознатият насочва ръка към нея и измърморва нещо. Чува се звук като от камшик. Шара поглежда надолу и осъзнава, че е станала съвсем прозрачна — вижда съвсем ясно каменните павета под краката си, или по-скоро там, където би трябвало да са краката ѝ.
„Шкафът на Парнези“ — казва си Шара миг преди някой да притисне парцал към устата ѝ. Изпарения се просмукват в носа ѝ, погледът ѝ се замъглява, силите ѝ изчезват.
Шара пада назад в ръцете им — двама мъже, може би трима. Непознатият — уж Воханес, но друг, — си изтрива носа и казва:
— Чудесно. Да вървим.
Понасят я по крайбрежната алея. Изпаренията проникват все по-надълбоко в мозъка ѝ. „Защо никой не ми помага?“ — мисли си тя. Но хората наоколо само зяпат любопитно групичката и се чудят защо тези мъже се правят, че носят нещо тежко.
Шара се предава; изпаренията я обгръщат, тя заспива.
Шара се събужда с лице към гола сива стена. Тънка струйка въздух се промъква в дробовете ѝ, после я разтърсва силна кашлица.
— О-о! — казва весело някой. — Виж ти! Кой ни се събуди?
Шара се обръща на другата страна. Мислите ѝ са неясни и бавни. Намира се в гола стая без прозорци, която незнайно защо ѝ се струва позната.
В стаята има две врати, едната е отворена, другата — не. Непознатият стои пред отворената врата, облечен е с колкаштанска дреха. Усмихва ѝ се. Очите му са като мокри камъчета, хлътнали дълбоко в черепа.
— Наистина не разбирам — казва той — какво толкова е намерил в теб.
Шара примигва бавно.
„Хлороформ — спомня си. — Ще мине почти час, преди главата ми да се проясни…“
