Град на стълби полностью

— Не — казва Олвос. — Отношенията на човечеството с Божественото са отношения на взаимна изгода и в онзи момент ние заедно взехме решението да се разделим. Но еманципацията на човечеството, възприемането на определен светоглед, начин на мислене, който да следваш самостоятелно, без Божествени насоки… това не винаги дава добри резултати. — Клати глава. — Бедният Колкан… Той така и не разбра нито себе си, нито своите хора.

— Той ми говори — казва Шара. — Каза ми, че е разчитал на теб, в някаква степен.

— Да — тъжно казва Олвос. — С Колкан бяхме първите две Божества. Ние първи се досетихме как точно сработва системата. Но на Колкан винаги му беше някак по-трудно да ръководи своето представление. Склонен бе да се вслушва твърде много в хората си, позволи им да му казват какво да прави, а аз го гледах отдалече как сяда и ги слуша търпеливо… Както им казах, преди да си тръгна, всичко това щеше да свърши зле.

— Значи според теб Колкан не носи цялата отговорност за стореното от него?

Олвос сумти.

— Хората са странни, Шара Комейд. Те ценят наказанията, защото според тях наказанията са признание за значимостта на собствените им действия, за собствената им значимост. Така де, никой не те наказва за нещо незначително. Вземи колкаштаните например — те си мислят, че предназначението на света е да ги посрамва, да ги унижава, наказва и изкушава… Всичко се върти около тях, всичко! Да, светът е пълен с гадни неща, болезнени неща, но пък се върти само и единствено около тях! А Колкан просто им даде онова, което искаха.

— Това е… лудост.

— Не, това е суета. И аз гледах отстрани как същата тази суета насочва Божествата по пътеки, които щяха да доведат тях и народите им до разруха… суета, която аз предвидих и за която ги предупредих, но те предпочетоха да не ме чуят. Тази суета не е нещо ново, госпожице Комейд. И не е изчезнала само защото Божествата вече ги няма. Не, тя просто се премести другаде.

— В Сейпур, това имаш предвид, нали?

Олвос поклаща глава, но не става ясно дали това е знак за отрицание, или потвърждение.

— Сега обаче се намираме в повратен момент, повратна точка в историята, когато или ще се вслушаме в суетата си и ще продължим по същия път… или ще изберем една съвсем нова пътека.

— И си дошла при мен да ти помогна в това? — пита Шара.

— Е — отвръща Олвос, — не ти беше първият ми избор, но…

Нещо в огъня изпуква силно; литват искри, танцуват за кратко във въздуха, после угасват със съскане в разкаляната почва.

— Свързала си се с Ефрем, нали? — казва Шара.

— Да.

— Отишла си при него край реката, докато е рисувал, и сте разговаряли.

— Направих и доста повече — признава Олвос. — От време на време се намесвам, Шара Комейд. Е, може би това не е точната дума, „намесвам“… подбутвам нещата по-скоро. Що се отнася до Ефрем, на него му помогнах малко с проучването, подсказах му коя посока ще е най-плодотворна, наглеждах го от време на време.

— Ефрем би дал мило и драго да си поговори с теб, както го правя аз сега.

— Без съмнение. Той беше толкова умно, толкова състрадателно създание… Дълго време се надявах, че ще намери начин да отклони от себе си недоволството, което пораждаше с присъствието си. Но явно съм грешала. Излиза, че един толкова стар гняв може да бъде изкоренен единствено чрез насилие. Макар още да тая надежда, че рано или късно ще успеем да надмогнем това.

Шара допива втората си чаша чай и се сеща за нещо, което ѝ е направило впечатление, когато е прочела дневника на Ефрем за пръв път.

— Ти ли си оставила на бюрото му писмата на онзи войник? Познавах Ефрем и ми се стори много странно, че е могъл да пропусне нещо толкова важно.

Олвос кимва с изопнато лице.

— Аз бях. И това може да се окаже най-голямата ми грешка. Надявах се, че Ефрем ще долови колко опасни могат да са онези писма. Но не стана така. Вместо да запази информацията за себе си, той сметна, че трябва да я сподели с всички… Той не умееше да пази тайни, смяташе, че истината, цялата истина, трябва да бъде разгласена. Това беше най-голямата му добродетел и най-голямата му грешка.

— Но… кое в онези писма е било толкова важно? — пита Шара. — Черното олово?

Олвос оставя лулата си.

— Не, не. Е, това също, но… Нека те попитам нещо, госпожице Шара Комейд… Не си ли се питала как се е сдобил твоят прадядо с черното олово?

— Провел е опити върху домашния си джинифрит… нали така?

— Да, вярно е — казва Олвос. — И все пак шансовете да създаде подобен материал са пренебрежимо малки, не мислиш ли?

Шара търси отговора сред онова, което е запомнила от писмата, но не открива нищо.

— Не смяташ ли — бавно пита Олвос, — че създаването на черното олово прилича на чиста проба вълшебство?

Думата размества едно камъче в ума на Шара и то цопва в морето на мислите ѝ.

Ефрем беше написал: „Не знаем много за каджа. Не знаем дори коя е била майка му.“

— А не всички са били способни да правят чудеса — добавя Олвос.

Лек вятър се заиграва с боровете, разгаря пламъците на огъня.