Но пресекне ли божествената сила, отговорна за магическите характеристики на тези предмети — тоест след като съответният бог умре, — в общия случай вълшебните свойства на предмета отслабват бързо и изчезват. Тези предмети се смятат за „неактивни“ — вече не са вълшебни, но въпреки това към тях трябва да се подхожда предпазливо.
— Не знам кои предмети е изучавал — казва Малагеш. — Не знам много за тези неща и не искам да знам. Всичко това е било организирано отдавна, във времената на каджа. И никой не е правил проучване на склада преди Пангуи. Той си даваше сметка за рисковете. Беше изключително добре информиран за онези неща. Предполагам, че е изчел и проучил достатъчно стари текстове, преди да прекрачи прага на Неспоменавания. Беше наистина внимателен. А нещата, които изнесе, съхраняваше и пазеше осторожно.
—
Малагеш свива рамене.
— Да, някои. Ако се съди по думите му, повечето предмети в склада са обикновен боклук, стари вещи. Освен това имало страшно много книги. А той търсел главно книги, така твърдеше. Направи внимателен подбор и се зае с проучването им извън… територията на склада. Предполагам, че атмосферата там е била доста потискаща.
„Сейфът“ — мисли си Шара.
— Според вас убийството му има ли нещо общо със склада?
— На пръв поглед изглеждат свързани — казва Малагеш. — Но лично аз се съмнявам. Както вече казах, за склада не се знае почти нищо. Комплексът бункери се охранява изключително строго. И не е имало проблеми. Според мен има куп други, много по-видими причини за убийството му.
— Но складът представлява сериозна опасност и…
— Виж, аз не мога да направя много в Баликов, но мога да наблюдавам. Нищо не се е чуло за склада, никой не е проявявал интерес към него. Сигурна съм. Ти поиска съвета ми и той е да насочиш вниманието си към Реставраторите.
Шара кимва неохотно и след кратка пауза казва:
— Предполагам че няма как да ми позволите достъп до този склад…
— Да — прекъсва я остро Малагеш. — Няма как.
— Знам, че не разполагам с одобрение за достъп, но ако има начин това да си остане между…
— По-добре не завършвай това изречение. Дори фактът, че го предлагаш, се равнява на държавна измяна.
Шара я поглежда гневно.
— Знам за историята почти колкото Пангуи.
— Браво на теб — казва Малагеш. — Но не за това са те изпратили. Нямаш допуск. Единственият начин да се опази такава тайна е да държиш хората далече от нея. А това включва и теб, посланик Комейд.
Шара наглася очилата си. Решена е по-късно да обмисли всичко това на спокойствие.
— Ясно — казва накрая. — Добре. Реставраторите.
Малагеш кима одобрително.
— Точно така.
— Някакви информатори имате ли?
— Нито един — казва Малагеш. — Или поне не такъв, който да мине за надежден. Не искам да нагазвам в онова блато. Усетят ли ме, ще издадат вой до небесата, че ги шпионирам.
— Поддръжниците на Новия Баликов няма ли да помогнат?
— Само до известна степен. Един от градските старейшини е голям ентусиаст, което само по себе си е необичайно. Но и той едва ли иска да си има вземане-даване твърде отблизо с нас, сейпурите. Иначе току-виж го обвинили в колаборационизъм. Съществуват обаче възможности за официална комуникация. Всеки месец дава прием за своята партия, събира поддръжници. Набира средства, един вид — тази година ще има избори. Обикновено кани мен и главния дипломат. Така че ако искаш да поговориш с него, ще трябва да го направиш на следващия прием.
— Какво друго можете да ми кажете за този старейшина?
— Стари пари. Семейство със сериозни позиции. Преди много години пробили в търговията с тухли, а когато трябва да построиш наново цял един град, тухлите са търсена стока. Имат сериозни традиции и в политиката. Членове на семейство Вотров са били градски старейшини през последните… колко… шейсет години, ако не и повече.
Шара, която кима на думите ѝ, внезапно застива.
Повтаря наум чутото току-що, после още веднъж, и още веднъж.
„О — мисли си, — дано не е казала онова, което си мисля, че каза…“
— Извинете — казва на глас. — За
— Вотров. Защо?
Шара бавно се отпуска назад на стола си.
— А името му… Първото име на старейшината.
— Да?
— Случайно да е Воханес?
Малагеш вдига вежда.
— Познаваш го?
Шара не отговаря.
Думите я застигат като вълна, сякаш са били изречени едва вчера.
„Ако дойдеш с мен у дома, ще те направя принцеса“ — беше ѝ казал при последната им среща. А тя бе отговорила: „Според мен, скъпо дете, ти не искаш принцеса, а принц. Но не можеш да имаш такова нещо у дома, нали? Там биха те убили, ако дръзнеш.“ И тогава закачливата усмивка се бе стопила, сините очи се пропукаха от горчивина като лед, потопен в топла течност, и Шара разбра, че го е наранила, че го е наранила истински, че е намерила в него някакво дълбоко място, за което не знае никой, и го е изпепелила.
Затваря очи!
— Майко мила!
