Тя примигва към него иззад очилата си. Тишината захлупва Питри като приливна вълна. Той неистово се мъчи да измисли нещо, да каже нещо, каквото и да е. Хваща се за следното:
— Много е хубаво, че вече сте при нас, в Баликов. — „Не, не, крайно неподходящо!“ И въпреки това продължава: — Надявам се, че пътуването ви е било… приятно. — Ужас! Още по-неподходящо!
Тя не бърза да отговори, но след като го гледа още миг-два, казва:
— Питри, нали така бяхте?
— Д-Да.
Зад тях се чува вик. Питри поглежда натам, но не и Тивани. Тя все така гледа него, както се гледа интересна буболечка. Гигантът дърпа нещо от ръцете на носача — нещо като папка с твърда подложка — и носачът никак не изглежда доволен. Гигантът надвисва над него, сваля сивата ръкавица от дясната си ръка и разтваря шепа да му покаже… нещо. Червеното до този миг лице на носача изведнъж побелява. Гигантът откъсва лист от папката на носача, връща му я и си излиза.
— Кой е?…
— Това е секретарят ми — казва Тивани. — Зигруд.
Гигантът вади клечка кибрит, драсва я в нокътя си и подпалва хартията.
— С-секретар? — казва Питри.
Пламъците облизват пръстите на гиганта. И да го боли, не личи по нищо. След като решава, че листът е изгорял в достатъчна степен, гигантът духва силно и по перона се разхвърчава пепел. Мъжът си слага сивата ръкавица и обхожда гарата със студен поглед.
— Да — казва жената. — А сега, ако не ви затруднявам, бих искала да отида право в посолството. Посолството уведомило ли е висшите администратори на Баликов за моето пристигане?
— Ами. Ъъъ…
— Разбирам. Тялото на професора при нас ли е?
Вие му се свят. Пита се, вероятно за пръв път, какво се случва с тялото на човек, след като той умре, и този въпрос внезапно му се струва много по-труден от въпроса за местонахождението на душата му.
— Ясно — казва жената. — С кола ли сте?
Питри кимва.
— Заведете ми при нея, моля.
Той кимва отново, все така шашнат, и я повежда през потъналата в сенки гара към уличката отпред. Постоянно поглежда през рамо към жената.
