Някъде по време на разходката в дъждовния мрак момчето, което се наричаше Итън
Гейнс, потегли на своето собствено пътуване. То беше досущ като онова, което Джей
Ди се канеше да предприеме и от което човек не очаква да се завърне. Беше пътуване
към тайнствата, но миротворецът каза на Итън. че всичко ще бъде наред и вече няма
от какво да се страхува - от нищичко.
„Благодаря ти за помощта - каза му съществото. - Ти си силен и благороден.
Съществува място, където отиват героите, след като битките им приключат. И ти, и
докторът ще намерите там утеха и покой. Обещавам ти!“
„Добре съм - отвърна момчето. - Малко ме е страх, но съм добре.“
„Сега ще освободя духа ти. Онова, което остава да се извърши, ще трябва да сторя
с пълна власт над това тяло. Нали разбираш?“
„Да, но... нима никога няма да узная за Уайт Меншън?“
„Ще узнаеш - отвърна съществото. - И двамата ще разберете. Отново... държа на
обещанието си.“
Момчето понечи да отговори, да каже, че разбира, че обещанието ще бъде
спазено, но в същото време знаеше, че няма нужда да го изрича... и след това заспа
точно като в топло легло в студена зимна нощ, когато знаеш, че при събуждането до
теб ще има някого да те обича и да ти каже добро утро в прекрасния нов ден.
- Предполагам, че тук е достатъчно далеч - каза докторът, надвиквайки бурята.
- Да.
- Ще ми се да знаех какво си всъщност. Как изглеждаш там, вътре.
- Би се изненадал - каза съществото.
- Всичко наред ли ще бъде? - попита Джей Ди, пазейки равновесие под поройния
дъжд. - Ще преживеем ли това приключение?
- Така се надявам.
- Аз също - кимна Джей Ди. - Защити ги, ако можеш!
- Мога.
- Сбогом тогава. Остави ме да свърша с тази работа, преди да се удавя.
Ръката на хлапето стисна за момент рамото на Джей Ди, за да му вдъхне
увереност.
- Спечели голямото ми уважение - заяви миротворецът. - Сбогом, приятелю!
Нямаше какво повече да си кажат, така че той се обърна и се отдалечи.
Джей Ди стоеше с гордо вдигната глава, разкрачен срещу напора на бушуващите
около него стихии. Замисли се за Дебора и прекрасния живот, който бяха водили,
преди всичко това да се случи. Надяваше се, че все някак някога ще успеят да
продължат оттам, където бяха прекъснати.
Захвърли патерицата си и металният винкел издрънча силно, но асфалта -
прозвуча му като църковната камбана в градчето, където беше израсъл.
Притисна гранатата към сърцето си.
Вдиша за последно от просмукания с дъжд въздух - за последно на Земята, която
напускаше.
„На границата“ - помисли си Джей Ди. И най- сетне изпита облекчението, че се
кани да пресече онази граница, отвъд която без капка съмнение вярваше, че лежи
един по-добър свят.
Дръпна халката.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТ
Чуха експлозията и видяха взрива на около стотина ярда от автобуса.
Оливия се върна на мястото си. Закри лицето си с ръце, сведе глава и оплака
Джон Дъглас в агонизиращо мълчание.
Шофьорката отвори вратата. Мокър до кости, извънземния в тялото на момчето
се изкачи по стъпалата също със сведена глава. Хана затвори вратата зад гърба му.
Когато съществото я погледна, тя видя - а и Дейв и Джеферсън, и Ники съзряха
същото на светлината на лампата и отраженията от лъча на фенерчето - че вече и
двете му очи са сияйно сребро. Лицето на земното момче бе угрижено, изглеждаше и
по-изпито, и по-решително.
- Искам да разбера едно - обади се Дейв. - Как да те наричаме?
Извънземният отвърна:
- Итън. Как другояче?
- Но ти вече не си той, нали? Той отиде ли си?
- Да.
Едва тогава Оливия вдигна глава и видя очите му - и отново се затвори в
мълчаливата си мъка. Итън изключи фенерчето, за да пести батериите, и се насочи
към мястото си.
- Гърдите ти - каза му Дейв, преди да седне. - Да ги видим!
Вдигна лампата и когато Итън си свали тениската, на фона на насинената до
черно плът, точно над сърцето, изпъкваха сребърните букви
. Надписът
изглеждаше завършен, без други части, които да се оформят изпод кожата.
- Какво означава това? - попита Дейв.
- Моят ранг - отвърна Итън. - Аз съм войник.
- Какво си ти? Като... командос от далечния космос, така ли? - попита
Джеферсън, рискувайки да получи юмрук в зъбите
- Нещо такова - отвърна момчето.
Забеляза, че дъждът е започнал да отслабва, а долови също и ново усещане -
сякаш опънатата в съзнанието му нишка потрепваше предупредително.
- Преследват ни.
- Аха - кимна Дейв. - Мъглявите.
- Така ги наричаш ти. Названието на вида им се основава на неизвестна вам
математическа система. Но... в случая са онези, които наричате горгони.
-
барабан. - Колко са близо?
- Все още са на безопасно разстояние. Военен кораб е. Неговото проследяващо
устройство е фокусирано върху импланта в шията ти, мистър Джерико.
- Мамка му! - избухна Дейв.
Наведе се да сграбчи ризата на Джеферсън, но този път пасторът вдигна ръце, за
