Стените бяха облицовани с евтин кафяв гипсокартон, килимът на пода - с цвят на
жито. Срещу спалнята имаше украса от боядисани в синьо и сребърно метални
квадрати. Плод на нечий артистичен вкус, помисли си Итън. Седна в леглото и
облегна гръб на възглавниците. Беше гладен, жаден и нервен. Носеше тъмнозелена
долница от пижама, принадлежала вероятно на някой мъртвец. Костите все още го
боляха, а контузиите си усещаше натежали от събралата се кръв. Искаше да се
завърне към съня, да се гмурне обратно в покоя му, но не можеше... защото в
мислите му се въртеше нещо... нещо важно... и той не можеше да се досети какво е то.
Чувстваше се като празна дупка в очакване да бъде запълнена. С какво? С
познания? Със спомени? Не съзираше нищо отвъд пробуждането си по време на
тичането през онова поле в дъжда.
- Вода - помисли си. - Жаден съм.
Само че беше наясно, че последните остатъци от вода се разпределят пестеливо и
хората тук отказваха да пият дъждовната вода, понеже е пълна с химикали или
отрови. Те обаче ядяха конете, които пък пасяха трева, а тя се напояваше от дъжда.
Така че на практика всички все пак поемаха от химикалите. Предположи, че дори
изваряването на дъждовната вода на огън не им стига, за да й се доверят напълно.
Така че бутилираната вода намаляваше все повече и повече и когато свършеше,
хората тук все пак щяха да бъдат принудени да пият от дъждовната.
Итън разбираше защо ги е страх да не попаднат в някоя от схватките между
горгоните и мъглявите, но от какво друго се бояха и ги принуждаваше да се гушат
тук, зад каменните стени?
Нямаше представа колко време е спал. Джей Ди му беше донесъл пижамата и
малко други дрехи, като например два чифта дънки с кърпени колене и няколко
тениски - една сива и другата пурпурна, с лого със стиснат юмрук на групата „Блек
Дестройър“, която Итън никога не беше чувал... или не помнеше да е чувал. В
покритата с жълти плочки баня той изтърка калта от себе си с помощта на кофа с
пясък. Огледа контузиите си в огледалото на светлината на свещите. Гърдите му бяха
синьо-черни от рамо до рамо. А когато се обърна, успя да извърти глава достатъчно,
за да зърне и отражението на грозните черни синини на гърба си. Изглеждаха много
сериозни. Предположи, че май трябва да се радва на липсата на спомени за
причината им, тъй като му се струваше, че е преживял всичката болка на света накуп.
Жаден съм, помисли си. Но и в кухнята, и в банята крановете бяха пресъхнали, а
тоалетната представляваше суха дупка. Дейв му беше казал, че от него очакват да си
върши работата в същата кофа с пясък, която му бяха дали. За да получи вода,
трябваше да слезе в столовата, където се раздаваха порциите, а килерът там - както го
осведоми Дейв - беше здраво заключен и пазен от въоръжена охрана след вечерното
хранене, колкото и оскъдно да беше то.
Итън се хвана, че зяпа сините и черни квадрати на стената срещу леглото си.
Можеше да си представи как се топят и се превръщат в поток от чиста, прясна и
бистра вода, която се стича по стената и се събира в локвичка на пода.
Както се взираше в тях, сините и черните кутийки започнаха да трептят и да се
сливат в лъскава повърхност.
-
Но не знаеше какво точно е свързано. Плувният басейн беше празен, като
изключим отпадъците - вероятно останки от натрошени градински мебели - и
няколко инча мръсна дъждовна вода в дълбокия му край.
И все пак... имаше силното чувство, че трябва да стане от това легло и да отиде до
плувния басейн, и там може би щеше да разбере какво точно го привлича. Надигна
се, навлече тениската на „Блек Дестройър“ и пумите си и излезе от апартамента във
външния коридор, който водеше към бетонното стълбище. На половината път
надолу мярна на хоризонта сини примигвания, които може би бяха светкавици, но
може да бяха и безконечната битка на пришълците. Продължи надолу през паркинга
и тръгна по криволичещата алея в посока към плувния басейн.
Над „Пантър Ридж“ се беше спуснала тишина. Нощта беше гореща и влажна,
натежала от заплахата за още дъжд. През прозорците на някои от апартаментите
Итън виждаше успокоително да танцуват малки пламъчета на маслени лампи и
фенери. Свидетелство, че не е единственият буден. Видя светлини и на
наблюдателниците: на кулите вероятно имаше охрана денонощно, не оставяха
картечниците без персонал. Той стигна до група от шестима души, седнали в кръг на
паркинга, с няколко маслени лампи по средата. Държаха се за ръце и се молеха със
сведени глави. Продължи нататък. Подмина мъж с коса до раменете и без риза или
обувки, навлякъл просто чифт дънки, седнал на земята с присвити към гърдите
колене.
