гневното небе ще блъвнат струи червен пламък. Сражението между онези беше в
разгара си. Бяха намерили нова граница, която да си оспорват. И щяха да съсипят
света в битката помежду си.
Момчето тичаше, задъхваше се тежко и се потеше в знойния въздух, а дъждът се
усилваше все повече.
Калта го погълна. Награби маратонките му, спъна го и го повали в прегръдката
си. Беше лепкава и гореща, полепна по лицето му и влезе в носа му. Цялото в черна
пръст, момчето се помъчи да се изправи на колене. През завесата на дъжда забеляза
движение по ширналото се голо поле - и от двете си страни - и осъзна, че едната
армия бе тръгнала в атака.
Просна се по лице в калното си ложе. Лежеше като мъртвец, макар че сърцето му
туптеше дваж по-живо от обикновено и от ужас искаше да изхвръкне от гърдите му.
Момчето копнееше да може да се зарови в земята, да потъне в нея и да намери
защита в тъмнината отдолу, но лежеше неподвижно - свито на кълбо като бебе, току-
що излязло от утробата и сразено от самия живот.
Беше ги виждало и преди. Неизвестно къде. Умът му лежеше в руини. Умът му бе
катастрофирал в неизвестен кошмар и бе останал ослепял за памет и оглушал за
мисъл. Но отляво и отдясно се забелязваха размазаните следи от присъствието им,
докато напредваха през ливадата като вихрушки от сив дим - безформени, но
смъртоносни призраци.
Момчето лежеше неподвижно, вкопчило се с все сили в пръстта, сякаш от страх
да не пропадне в небитието.
И внезапно осъзна, че един от онези е спрял насред похода си и в същия миг
тялото му се е уплътнило и е добило форма, и така изведнъж един от онези стоеше
само на няколко крачки от лявата страна на момчето и се взираше в него.
То не можа да се сдържи и да не вдигне омацаното си с кал лице, за да отвърне
на погледа му. Тук не можеше да разчита на никаква защита. Никъде не можеше да
се намери защита. Сините очи на момчето се взираха в черната, безлична крива на
лицето на съществото - може би само маска или навярно шлем. Извънземното беше
слабо като скелет и високо близо седем фута. Приличаше на човек дотам, че имаше
две ръце и два крака. Дланите с черни ръкавици притежаваха по десет пръста. Върху
стъпалата му с близка до човешката форма бяха надянати черни ботуши. Момчето не
знаеше и не искаше дори да гадае дали това същество представлява робот, или е
живо, излюпено от яйце или родено от утроба. Черният, плътно прилепнал костюм
не разкриваше и инч плът, но беше целият прошарен от мънички вени, които
пренасяха тъмна течност. Нямаше видими признаци, че съществото диша.
То обаче държеше оръжие - също безлично черно, но с вид на телесна част.
Имаше две дула и беше свързано с притежателя си посредством пълните с течност
вени.
В момента оръжието беше отпуснато до хълбока на съществото, но все пак
прицелено в момчето. Един от пръстите на извънземното се намираше на заострено
копче, което би могло да служи за спусък.
Момчето знаеше, че смъртта му е изключително близо.
Вибрация прониза въздуха. По-скоро се чуваше, отколкото да се усети, и от нея
космите по врата на малкия настръхнаха. Полазиха го орди мравки и рошавата му
кестенява коса щръкна, понеже той беше наясно какво се задава, без да знае откъде
му е известно.
Съществото погледна през рамо и към небето. Други създания също спираха
размазания си, призрачен ход и добиваха плътност. И те вдигаха глави и оръжията
им в унисон се прицелваха нагоре към врага.
Звукът се чуваше дори през тътена на сипещия се дъжд. Момчето завъртя глава и
наклони лице нагоре под пороя и ето че през жълтите облаци се спусна чудото, което
издаваше шум като тихото движение на зъбните колела на елегантен часовник или
мекото цъкане на бомба с часовников механизъм.
Беше огромно, широко поне двеста фута, триъгълно и нашарено с различни
цветове като древен хищник: кафяво, жълто и черно. Беше тънко като бръснач и
нямаше нито входове, нито отвори. Представляваше единна същност като гигантско
крило. Момчето си каза, че то се плъзга напред с изумителна и почти безшумна мощ.
От заострените върхове на крилата му се оттичаха жълти струйки завихрена мъгла, а
под корема му пулсираха четири електриково сини кълба с размера на капаци на
улични шахти. Летящото крило продължаваше да напредва полека и почти
безшумно, а едно от съществата на земята задейства оръжието си. Изстреля двойна
спирала пламък, който не беше точно огън, но съдържаше нажежена до бяло нишка
в центъра на двете си изпепеляващи червени струи. Преди да достигне плътта или
метала, от които беше изработен корабът, от борда му избликна синя искра и потуши
пламъците и двете им разрушителни сърцевини така лесно, както влажни пръсти
угасят клечка кибрит.
Колкото и да се мъчеше да лежи неподвижно, момчето не можеше да овладее
