Убиецът стоеше неподвижно и гледаше детето. Ръката му плъзна към джоба, напипа ножа. Всичко щеше да свърши за миг. Какво толкова — два трупа вместо един.
— Татко — повтори детето и гласът му изтъня от страх, защото не чуваше отговор.
В последния момент мъжът отговори:
— Аз съм, синко, върви да спиш.
— Нали щеше да пътуваш, татко?
— Просто забравих нещо, Томи. Върви да спиш, преди да си събудил братята си. Нали знаеш, заплаче ли малкият, вече няма покой. И целуни Бъки от мен — добави той.
Имаше предвид плюшеното мече.
Макар че нямаше начин да наподоби напълно гласа на бащата, детето навярно щеше да се успокои, защото чуваше името си и дребни, интимни подробности за своите братя.
Убиецът беше проучил семейството най-старателно. Знаеше всичко — от прякорите им до номерата на социалните им осигуровки, любимия им ресторант и спортовете, с които се занимаваха двете по-големи момчета — Томи играеше бейзбол, а Джеф футбол. Знаеше, че Харолд Робинсън е потеглил за Вашингтон малко преди полунощ… че майката много обича децата си… че ги е лишил от нея завинаги. И то само защото тя бе имала лошия късмет да привлече вниманието му, докато отиваше да пазарува мляко и яйца. Би могла да е нечия друга майка. Която и да било. Но съдбата избра майката на Томи. И на дванайсетгодишния Джеф. И на малкия Анди, който през първите шест месеца от живота си имаше колики. Поразително — колко интимни подробности споделят хората, стига да има кой да ги слуша. Но вече никой не слушаше другите, освен може би свещениците. И убийците като него.
Той пусна ножа в джоба си. Томи получаваше шанса да порасне. Един мъртвец в семейството стигаше за тази вечер.
— Върви да си лягаш, синко — повтори той малко по-строго.
— Добре, татко. Обичам те.
Момченцето се завъртя и тръгна обратно по коридора.
Мъжът с качулката остана на място загледан нагоре към стъпалото, където бе стоял съненият Томи, където бе прозвучало „обичам те, татко“. Трябваше да бяга; да приключи с последната си задача.
Изведнъж го обзе срам, че е под един покрив с детето, което му каза тези думи, макар и по грешка. Мислено се наруга.
В недовършеното мазе той освети с фенерчето стърчащите тръби, където предстоеше да се монтира тоалетна. Развинти капака на отходната тръба, извади от джоба си найлонова торбичка, натъпка я вътре и върна капака на място. Подхвърлените улики не бива да бъдат нито твърде старателно скрити, нито прекалено очевидни. Избраното място беше идеално.
Измъкна се навън, прекоси двора и тръгна към синия фолксваген, паркиран на няколко пресечки от къщата. След като потегли, свали качулката. После стори нещо, което не бе правил преди. Подкара право към дома, където бе извършил навярно най-гнусното си престъпление. Убитата майка лежеше в спалнята. Томи спеше в своята стая — третият прозорец от ляво на дясно. Хлапетата ставаха за училище сутрин в седем. Ако не видеха майка си, щяха да я потърсят. Той погледна часовника — един след полунощ. На Томи му оставаха около шест часа нормален живот.
— Порадвай им се, Томи — промърмори той към тъмния прозорец. —
Отново подкара напред и когато облиза устни, усети вкуса на сълзите по бузите си.
Кинг вече бе потеглил с взета под наем кола, когато Тод Уилямс съобщи на Мишел по телефона за смъртта на Джийн Робинсън. Докато стигне до дома на жертвата, наоколо вече гъмжеше от полицейски коли и линейки. Изплашени съседи зяпаха от прозорците и верандите. Бащата бе отвел трите деца при роднини.
Мишел откри Уилямс, Силвия и Бейли в спалнята на родителите. Тримата гледаха потресени окървавения труп.
Мишел тихо ахна, когато видя какво са сторили на жената.
Силвия се озърна към нея и кимна с разбиране.
— Стигма.
В дланите и ходилата на Джийн Робинсън зееха рани, напомнящи тези на разпнатия Исус, а тялото й бе положено на пода с разперени ръце.
— Боби Джо Лукас — уморено изрече Бейли. — Направил е точно същото с четиринайсет жени от Канзас и Мисури в началото на седемдесетте години. Преди това ги изнасилвал.
— Сигурна съм, че тук не е имало изнасилване — каза Силвия.
— Нямах предвид това. Лукас умря от сърдечен удар в затвора през 1987 година. А според съпруга нощницата й е изчезнала. Точно според стила на нашия убиец.
— Къде е Шон? — попита Уилямс.
— Замина да проучи нещо.
Бейли я изгледа недоверчиво.
— Къде?
— Не знам точно.
— А аз си мислех, че Батман не ходи никъде без Робин — подхвърли насмешливо агентът.
Мишел не успя да му отговори, защото Уилямс отново се намеси:
— Не можеш ли да му позвъниш? Той би държал да узнае за станалото.
— Мобилният му телефон се счупи при надбягването с Роджър Кани. Още не си е купил нов.
