Игра на часове полностью

Бруталното убийство на Даян Хинсън се бе отразило твърде зле на нейния изискан, охраняван и уж безопасен квартал. — Когато Мишел и Кинг пристигнаха, малка, но гласовита тълпа от гневни хора бе обкръжила неколцина изтормозени мъже в костюми, представляващи управата. Сред обсадата забелязаха и един стар пазач, който изглеждаше готов да се разплаче от отчаяние.

Полицейски и други служебни коли оформяха дълга редица по улицата към дома на Хинсън. Жълта лента ограждаше малката тревна площ пред самата сграда, макар че наоколо не се виждаха желаещи да позяпат. Униформени полицаи влизаха и излизаха през вратите на къщата и гаража. Кинг спря отпред и двамата с Мишел слязоха от колата.

Полицейският шеф Уилямс им махна от предната веранда. Изтичаха към него и заедно влязоха вътре.

Невероятно, но Тод Уилямс изглеждаше още по-зле, отколкото в моргата. Гравитацията сякаш заплашваше да го завлече под земята.

— По дяволите — промърмори той. — Идея нямам с какво съм заслужил това.

— Идентифицирана ли е Хинсън? — попита Кинг.

— Да, тя е. Защо, познаваш ли я?

— Градът е малък, а и двамата сме адвокати.

— Добре ли я познаваше?

— Не чак толкова, че да е от полза за следствието. Кой я откри?

— Тази сутрин трябвало да отиде по-рано на работа, имала да подготвя някаква молба до съда. Когато не се появила, от фирмата позвънили на домашния и клетъчния й телефон. Никакъв отговор. Пратили някого да я потърси. Колата й била в гаража, но никой не отговарял. Разтревожили се и викнали полицията. — Уилямс поклати глава. — Няма и капка съмнение, че е бил същият, който уби Тайлър, Пембрук и Кани.

Мишел забеляза самоуверения му тон.

— Получихте ли писмо за гимназистите?

Уилямс кимна, извади от джоба си лист и й го подаде.

— Ето ти фотокопие. Проклетите журналисти задържали писмото, защото е адресирано до Върджил, а той бил извън града. Изглежда, на никого от редакцията не му е хрумнало да го отвори. И това ми било журналисти! Дрън-дрън!

— Беше ли зашифровано като първото? — попита Кинг.

— Не, получихме го с чист текст. И на плика няма никакъв символ.

— Значи теорията за Зодиака отпада? — Кинг погледна Мишел. — Какво пише?

Мишел набързо прегледа текста, после зачете:

— Добре, още един се гътна, а тепърва ще има и други. Казах ви първия път, че не съм 3. Но вие навярно си мислите, че онова хлапе е гушнало китката по вина на 3. Помислете си пак. Оставих кучешката каишка, защото кучето не ме е накарало да го сторя. Аз дори нямам куче. Сам си пожелах да го направя. И да уточня, не съм и онзи. До нова среща, а тя няма да се забави. Подпис: не съм С. С.

Мишел озадачено се озърна към Кинг.

— Кучешка каишка? Кучето не ме е накарало да го сторя?

— Веднага се вижда колко си млада, Мишел — отвърна Кинг. — С.С, и кучето, което го било накарало. Става дума за Сина на Сам, с истинско име Дейвид Бърковиц — сериен убиец от Ню Йорк през седемдесетте години. Наричаха го още „убиецът от любовните улички“, защото някои от жертвите бяха млади двойки, убити в колите си.

— Точно като Кани и Пембрук — отбеляза Мишел.

Уилямс кимна.

— А на разпитите Бърковиц твърдял, че неговият съсед имал някакъв демон, който чрез кучето му предавал заповедите да убива. Чиста глупост, разбира се.

— Но нашият човек знае какво върши — каза Кинг. — Подчертава го категорично.

— Едно не схващам — намеси се Мишел. — Защо имитира убийствата на някогашни престъпници, а после пише писма, подчертавайки, че няма нищо общо с тях? Та имитацията е висша форма на ласкателство, нали така?

— Кой знае? — отвърна Уилямс. — Но, така или иначе, той е убил двете хлапета.

Кинг се озърна към полицая, после пак погледна писмото.

— Чакай малко. Не е казал такова нещо. Тук пише „още един се гътна“.

— Недей да се заяждаш за граматически дреболии, човекът е смахнат — възрази Уилямс. — Просто ги е очистил заедно, и толкоз.

— Погледни пак писмото; авторът използва единствено число: „хлапе“, а не „хлапета“.

Уилямс се почеса по бузата.

— Е, може да се окаже съвсем просто. Да речем, че е пропуснал последните две букви.

— Ако е нарочно, кое хлапе има предвид? — попита Мишел.

Уилямс въздъхна тежко, после посочи нагоре по стълбището.

— Е, първо се качете да видите. Не вярвам обаче да ви стане по-ясно. И без проклетото му писмо разбирам кого не се мъчи да имитира този път.