Силуетът с черната качулка го гледаше втренчено през запотеното предно стъкло. Като през мъгла видя как пушката се надига. Понечи да отметне момичето настрани, разчитайки инстинктивно да подкара колата и да избяга. Но не успя. Стъклото избухна навътре. Ударът на едрите сачми повали партньорката му върху него, но тялото й го защити. Главата на момичето се стовари върху носа му и той едва не загуби съзнание. Облян в кръв, но все още без сериозна рана, младежът притисна мъртвото тяло към гърдите си като малко дете, вярващо, че вълшебното одеяло ще го защити от нощните страшилища. Искаше да изкрещи, но не можеше. Най-сетне пусна момичето и се плъзна зад волана. Движенията му бяха тромави, умът му замъглен. Не осъзнаваше, че страда от тежък шок, че бързото вдигане и падане на кръвното налягане подлага тялото му на натоварвания, за каквито не е създадено.
Посегна да завърти ключа на таблото, когато лявата врата се отвори и той отново зърна черната качулка. Пред безпомощния му поглед цевта на пушката се завъртя насреща като най-смъртоносната змия на света. Младежът започна да умолява, после се разплака. От разбития му нос шуртеше кръв. Отдръпна се назад от убиеца, докато се блъсна в трупа на момичето.
—
Деветте едри сачми го улучиха в черепа със силата на огромен чук и той рухна до мъртвото момиче. Макар че отзад бе станало на пихтия, отпред тялото й изглеждаше незасегнато. Ако я видеше просната по гръб, човек трудно би определил как е убита. Причината за смъртта на приятеля й беше далеч по-очевидна — той просто нямаше лице.
Убиецът подпря пушката от дясната страна на колата, отвори вратата и посегна навътре. Сложи часовник върху китката на младежа и намести ръката му върху таблото, после я заклещи между таблото и вратата. След това се зае с часовника на момичето. Свали от пръста й евтин аметистов пръстен и го прибра в джоба си. От врата на младежа взе медальон с лика на свети Кристофър и също го пъхна в джоба си.
Накрая изрече над трупа на момчето:
— Съжалявам. Не носиш лична вина, но си част от първородния грях. Не умираш напразно. Ти помогна да се поправи една отдавнашна злина. Нека това да те утеши.
Не си направи труда да се помоли над момичето. Извади от джоба си един предмет и го остави на пода, затвори вратата и се отдалечи с тежка стъпка. Дъждът нахлуваше през разбитото предно стъкло и обливаше двамата мъртви голи младежи, които сякаш се вкопчваха един в друг.
На пода лежеше предметът, оставен от убиеца.
Кучешка каишка.
Полицейският шеф Уилямс бе наминал да посети кантората на „Кинг и Максуел“ в двуетажна тухлена сграда, разположена в малкия, но изискан център на Райтсбърг. По-рано в същите помещения се намираше адвокатската кантора на Кинг. Полицаят седеше с шапка в скута и разказваше за зловещото двойно убийство. Лицето му беше обтегнато от тревога, а очите подпухнали.
— Напуснах полицията в Норфък, за да си нямам работа с подобни гадости — започна Уилямс. — Бившата ми жена ме накара да се преселим тук заради спокойствието и тишината. Как само сбърка тая жена, дявол да я вземе! Нищо чудно, че се разведохме.
Кинг му подаде чаша кафе и се настани отсреща, а Мишел остана да седи на ръба на коженото канапе.
— Чакай само вестниците да надушат тази история. Горката Силвия… Едва беше приключила с аутопсията на онова момиче, а сега се налага да прави още две.
— Кои са убитите? — попита Кинг.
— Ученици от тукашната гимназия — Стив Кани и Джанис Пембрук. Тя е простреляна в гърба; него са го гръмнали право в лицето. С едри сачми. Когато отворих вратата на онази кола, стомахът ми се преобърна. По дяволите, сигурно ще ги сънувам месеци наред.
— Няма ли свидетели?
— Не, доколкото знаем. Нощта беше дъждовна. Единствените следи са от тяхната кола.
Мишел наостри уши.
— Да, беше дъждовно. Ако не сте открили следи от гуми, убиецът трябва да е дошъл до колата пеш. Не намерихте ли стъпки?
— Почти всичко беше отмито. На пода на колата имаше два пръста кървава вода. Стив Кани беше едно от най-търсените хлапета в гимназията, футболна звезда и тъй нататък.
— А момичето? — попита Мишел.
Уилямс се поколеба.
— На Джанис Пембрук й се носеше славата в момчешките кръгове.
— Че е… достъпна? — попита Кинг.
— Да.
— Взето ли е нещо? Може ли да е било грабеж?
— Едва ли, макар че липсват два предмета: евтин пръстен, който обикновено е носела Пембрук, и медальонът на Кани с лика на свети Кристофър. Не знаем дали убиецът ги е взел.
— Ти каза, че Силвия е приключила с аутопсиите. Предполагам, че си присъствал.
Уилямс се смути.
— Имах малък проблем, докато течеше аутопсията на неизвестната жертва, а за другите две бях зает. Чакам доклада на Силвия — бързо добави той. — В участъка нямаме специалист по убийствата, затова реших, че не би било зле да дойда и да се посъветвам с вас.
— Някакви улики? — попита Мишел.
