Игра на часове полностью

— Защото, когато покривах ролса отново, забелязах, че предната броня е нащърбена отляво, а единият фар е пукнат. Трябва да е станало през нощта, защото предния следобед бях проверил колата и нищо й нямаше. Всъщност не беше кой знае каква повреда, но с такава кола поправките гълтат хиляди долари. А и вече не се намират резервни части. Жалко, много жалко. Сигурно Батъл е блъснал колата някъде и се е вкиснал. Той мразеше нещо да не е наред. Често идваше в гаража и изпадаше в бяс, ако забележеше петно от масло на пода или зле закачен номер. Сигурно му е призляло, като е видял повредите по ролса. Знаех си, че ако не успее да го поправи както трябва, ще гледа да се отърве. Просто такъв си беше.

— Казахте ли някому, че ролс-ройсът е пострадал?

— Не. Колата си беше негова; можеше да прави с нея каквото си иска.

— Помните ли точната дата, когато стана това?

— Трябва да е било в нощта, преди да ме уволнят. Както казах, бях проверил ролса предния следобед и всичко беше наред.

— Разбирам. Но на коя дата се случи?

Едуардс помълча.

— Беше преди повече от три години, сигурен съм. Някъде през есента. Известно време работих за една компания в Северна Каролина, докато ми се отвори работата в Охайо. Може би септември. Не, май беше октомври или ноември. Поне така ми се струва — добави той не много уверено.

— Не можете ли да бъдете по-точен?

— Вижте, трудно ми е да си спомня къде съм бил миналата седмица, камо ли преди три години. Доста съм обикалял оттогава.

— Не можете ли да си погледнете разписките за заплатата от времето когато сте били при Батъл? Или от работата в Северна Каролина или Охайо? Това би ни улеснило.

— Госпожо, аз живея в едностаен апартамент в Западен Холивуд. Нямам къде да държа непотребни хартии. И за дрехите си едва намирам място.

— Нали ще ми позвъните, ако си спомните?

— Добре, щом е важно.

Мишел остави слушалката и седна зад бюрото си. Преди три години, през есента. Само че ако наистина ставаше дума за есента, значи бяха минали около три години и половина, защото сега беше пролет.

Изведнъж Мишел рязко надигна глава. Чакай малко, каза си тя. Сали Уейнрайт вероятно ще помни точната дата. Тя погледна часовника си. Беше твърде късно да й звъни. Можеше да изчака до сутринта. Сега обаче искаше да открие Кинг и да му каже какво е научила.

Набра номера на мобилния му телефон, но не получи отговор. Остави съобщение. Той нямаше стационарен телефон на шлепа. Сигурно спеше. Мишел се загледа в телефона, обмисляйки какво да прави. Донякъде й се искаше да приключи с работата за днес и да се прибере, но докато се взираше в апарата, започна да я обзема много странно чувство. Шон лесно се будеше. Защо не бе отговорил? Трябваше да е видял на дисплея нейния номер. Освен ако не бе в състояние да отговори!

Тя грабна ключовете и се втурна към колата.

Шон Кинг тревожно се размърда в леглото. Шлепът се полюшна и от устните на спящия излетя тих стон. В мозъка му пламтеше пожар. Той обаче не се събуди. Не го измъчваше кошмар. Ставаше нещо по-страшно — тялото му губеше способността да поема кислород. Смъртта го обгръщаше бавно и неумолимо.

Фаровете прорязаха мрака. Мишел закова на място, изскочи от джипа и бързо се спусна по стъпалата към шлепа.

— Шон! — извика тя, удряйки по вратата на каютата. — Шон! — Озърна се. Колата му беше паркирана наблизо. Трябваше да е тук. — Шон!

Опита се да отвори. Беше заключено. Заобиколи от другата страна и надникна през един от страничните прозорци. Не видя нищо. Заудря по прозореца на спалнята.

— Шон!

Стори й се, че чува звук. Напрегна слух. Да, някой стенеше.

Тичешком се върна обратно и заблъска с рамо, но вратата не помръдна. Отстъпи, после се хвърли напред с мощен страничен ритник точно върху ключалката. Този път вратата изпращя и се разтвори. С пистолет в ръка Мишел нахълта вътре. Незабавно усети тежест в дробовете, която засили още повече паниката й. Отнякъде долиташе бучене и докато тичаше из мрака на шлепа, тя усети да я обгръщат хладни пипала. Препъна се на няколко пъти, докато най-сетне откри ключа на лампата и наоколо се разля светлина.

— Шон! Шон! — изкрещя тя.

Стигна до него, опита се да го събуди, но напразно. Издърпа го от леглото, повлече го през каютата и изскочи на чист въздух тъкмо когато собственото й дишане бе започнало да се затруднява. Кинг лежеше неподвижен на палубата. Лицето му бе придобило ужасяващ пурпурно-вишнев цвят. Отравяне с въглероден окис. Тя се наведе над него, отметна косата от лицето си и започна да прави дишане уста в уста.

— Дишай, Шон, дишай, по дяволите. Дишай!

Продължи да го обдишва, докато взе да й призлява. Но въпреки всичко не спираше.

— Дишай. Хайде, Шон, моля те, моля те! Дишай заради мен, Шон, дишай заради мен, скъпи, моля те. Шон, не ми причинявай това. Не смей да ми го причиняваш. Хайде, негоднико, дишай!