— Като говорим за целуване на ръце, чухте ли вече какво е станало с приятеля ви Видал?
Инспекторът никога не започваше разговор, без да разполага с някоя скрита карта. Наблюдаваше ме усмихнат, наслаждавайки се на обзелото ме безпокойство.
— Какво да съм чул? — изломотих аз.
— Казват, че предната нощ съпругата му е направила опит за самоубийство.
— Кристина?
— Вярно, вие я познавате…
Без да осъзнавам какво правя, станах от мястото си. Ръцете ми трепереха.
— Спокойно. Госпожа Видал е добре. Всичко се е разминало с една уплаха, нищо повече. Изглежда, че е прекалила с лауданума… Седнете, ако обичате. Моля ви, Мартин.
Седнах отново. Стомахът ми сякаш бе пълен с пирони.
— Кога е станало това?
— Преди два-три дена.
В паметта ми нахлу образът на Кристина, застанала на прозореца на Вила Елиус преди доста дни и махаща за поздрав в мига, в който аз й обърнах гръб, избягвайки погледа й.
— Мартин? — обади се инспекторът, като прокара ръка пред очите ми, сякаш се боеше, че съм откачил.
— Какво?
Грандес ме наблюдаваше, както ми се стори, с искрена загриженост.
— Има ли нещо, което да ми разкажете? Зная, че няма да ми повярвате, но бих искал да ви помогна.
— Все още ли мислите, че аз бях този, който уби Баридо и съдружника му?
Той поклати глава.
— Никога не съм го мислил, но на други тази версия би им допаднала.
— Тогава защо ме разследвате?
— Успокойте се. Не ви разследвам, Мартин. Никога не съм ви разследвал. В деня, когато реша да го сторя, ще разберете това. Засега само ви наблюдавам, защото ми се нравите и се тревожа, че ще се забъркате в някоя каша. Защо не ми се доверите и не ми кажете какво става?
Погледите ни се срещнаха и за миг се изкуших да му разкажа всичко. Дори щях да го сторя, стига да знаех откъде да започна.
— Нищо не става, инспекторе.
Грандес кимна и ме изгледа съчувствено, или може би просто разочаровано. Пресуши бирата си и остави няколко монети на масата. Потупа ме по гърба и се изправи.
— Пазете се, Мартин. И си отваряйте очите на четири. Не всички хора ви ценят така, както аз.
— Ще го имам предвид.
Беше почти пладне, когато се прибрах у дома, без да мога да избия от главата си мисълта за онова, което ми бе разказал инспекторът. Щом стигнах до къщата с кулата, се качих по стълбите съвсем бавно, сякаш дори душата ми тежеше. Отворих вратата на жилището, боейки се, че ще срещна една преливаща от желание за разговор Изабела. В дома цареше тишина. Изминах коридора до галерията в дъното и я заварих там, заспала на канапето с разтворена книга на гърдите си — един от старите ми романи. Не можах да сдържа усмивката си. В онези есенни дни температурата в къщата бе спаднала чувствително и аз се разтревожих, че Изабела би могла да настине. Понякога я виждах да ходи из жилището, наметнала на раменете си голям вълнен шал. Веднага тръгнах към стаята й, за да го намеря и внимателно да я завия с него. Вратата на спалнята и беше открехната. Въпреки че се намираше в моя дом, не бях влизал в тази стая, откакто Изабела се бе настанила там, и дори сега изпитвах известни задръжки да го сторя. Зърнах сгънатия шал на един стол и влязох да го взема. Стаята ухаеше на сладкия и свеж аромат на Изабела. Леглото й все още бе разхвърляно и аз се наведох, за да оправя чаршафите и одеялата, защото знаех, че щом се впуснех да свърша някоя домакинска работа, нравственият ми статус се издигаше в очите на моята помощничка.
Именно тогава забелязах, че имаше нещо пъхнато между дюшека и пружината на леглото. Изпод гънката на чаршафа се подаваше крайчецът на някаква хартия. Когато понечих да я издърпам, установих, че е цял пакет. Измъкнах го напълно и в ръцете ми се озоваха около двайсетина, както ми се стори, писма в сини пликове, завързани с панделка. Усетих, че ме обзема чувство на студ, но не му обърнах внимание. Развързах възела на панделката и взех един от пликовете. Беше с моето име и адрес. Адресът на изпращача гласеше простичко: Кристина.
Седнах на леглото с гръб към вратата и се заех да разглеждам писмата едно по едно. Първото бе изпратено преди няколко седмици, а последното — преди три дни. Всички пликове бяха отворени. Затворих очи и усетих, че писмата се изплъзват от ръцете ми. Чух как тя въздъхна зад гърба ми, застанала неподвижно на прага.
— Простете ми — промълви Изабела.
Приближи се бавно и коленичи, за да вдигне от пода писмата, едно по едно. Когато събра всичките накуп, ми ги подаде, като ме гледаше с болка.
— Направих го, за да ви предпазя — рече.
Очите й се наляха със сълзи и тя сложи ръка на рамото ми.
— Махни се — казах аз.
Отблъснах я от себе си и станах. Изабела се свлече на пода, стенейки така, сякаш нещо я изгаряше отвътре.
— Махни се от тази къща.
Напуснах жилището, без да си направя труда да затворя вратата зад гърба си. Излязох на улицата и се озовах в един свят от лица и сгради, които ми се видяха далечни и чужди. Закрачих безцелно, безчувствен към студа, към вятъра и дъжда, който тъкмо почваше да шиба града, носейки дъх на проклятие.
