Скъпи Давид,
Дните отминават, а аз продължавам да ти пиша писма, на които навярно предпочиташ да не отговаряш, ако изобщо ги отваряш. Вече започвам да си мисля, че ги пиша само за себе си, за да убия самотата и да повярвам поне за миг, че ти си край мен. Всеки ден се питам как си и какво ли правиш.
Понякога си мисля, че си напуснал завинаги Барселона и си те представям на друго място, заобиколен от чужди хора и започнал нов живот, за който никога не ще узная. Друг път си мисля, че все още ме мразиш, че унищожаваш тези писма и ти се иска изобщо да не си ме познавал. Не те виня за това. Чудно колко лесно е да сподели човек с един къс хартия онова, което не би се осмелил да каже някому в лицето.
Животът ми не е лек. Педро не би могъл да бъде по-добър и по-толерантен към мен — дотолкова, че понякога се дразня от неговото търпение и от желанието му да ме направи щастлива, което само ме кара да се чувствам окаяна. Педро ми показа, че сърцето ми е празно, че не заслужавам някой да ме обича. Той почти по цял ден е с мен, не му се ще да ме оставя сама.
Всеки ден му се усмихвам и споделям леглото му. Когато ме пита дали го обичам, отвръщам „да“ и щом видя истината, отразена в очите му, ми иде да умра. Той никога не ми натяква за това. Говори често за теб. Липсваш му, и то дотолкова, че понякога ми се струва, че на тоя свят най-много обича теб. Виждам го как остарява, самотен, с най-лошата възможна компания — моята. Не искам от теб да ми простиш, но ако желая нещо на тоя свят, то е да простиш на него. Аз не струвам толкова, че да му отказваш приятелството си и компанията си заради мен.
Вчера дочетох една от твоите книги. Педро ги има всичките и аз все си ги чета, защото това е единственият начин да почувствам, че съм с теб. Тази история беше тъжна и странна, разправяше се за две счупени и захвърлени кукли в един пътуващ цирк, които за една нощ оживяват, знаейки, че ще умрат призори. Докато я четях, ми се стори, че си я писал за нас двамата. Преди няколко седмици сънувах, че те виждам отново, че се срещаме на улицата и ти не си спомняш за мен. Усмихваш ми се и ме питаш как се казвам. Не знаеш нищо за мен. Не ме мразиш. Всяка нощ, щом Педро заспи до мен, затварям очи и се моля на небесата или на ада да ми изпратят отново същия този сън. Утре, или може би вдругиден ще ти пиша пак, за да ти кажа, че те обичам, дори и това да не значи нищо за теб.
