Свалих револвера с все още трепереща ръка и бавно се приближих. Надвесих се над гротескната кукла и предпазливо протегнах ръка към лицето й. За миг се побоях, че стъклените очи могат внезапно да се раздвижат, а ноктестите ръце — да се стрелнат към гърлото ми. Докоснах бузата с върха на пръстите си. Емайлирано дърво. Не можах да потисна горчивия си смях — та нима от тартора можеше да се очаква нещо по-малко от това? Обърнах се още веднъж към подигравателната гримаса и ударих куклата тъй силно с приклада, че я съборих на земята. Нахвърлих се с ритници върху нея и дървената конструкция се разкриви дотолкова, че ръцете и краката й се усукаха в невъзможна поза. Отдръпнах се няколко крачки назад и се огледах наоколо. Забелязах на стената голямото платно с фигурата на ангела и го свалих с едно рязко дръпване. Зад картината открих вратата, която водеше към подземието — спомнях си я от онази нощ, в която бях заспал на това място. Опитах бравата; вратата беше отворена. Огледах стълбата, която се спускаше в един кладенец от мрак. После се отправих към скрина, от който, както си спомнях, Корели бе извадил стоте хиляди франка по време на първата ни среща в тази къща, и претърсих чекмеджетата му. В едно от тях открих тенекиена кутия със свещи и кибрит. Поколебах се за миг, питайки се дали тарторът бе оставил нарочно и тези неща с надеждата, че ще ги намеря, както бях намерил манекена. Сетне запалих една от свещите и прекосих хола, отправяйки се към вратата. Хвърлих един последен поглед на съборената кукла и като държах свещта нависоко, а в дясната си ръка стисках револвера, се приготвих да сляза долу. Заспусках се полека, като се спирах на всяко стъпало, за да погледна през рамо. Когато стигнах до подземието, протегнах свещта колкото се можеше по-далече и описах с нея полукръг. Всичко все още си беше там: операционната маса, газените лампи и подносът с хирургическите инструменти. Слой от прах и паяжини покриваше всичко като патина. Имаше обаче и още нещо. Виждаха се и други силуети, подпрени на стената, неподвижни като манекена на тартора. Оставих свещта на операционната маса и се приближих до тези инертни тела. Разпознах сред тях мажордома, който ни бе обслужвал онази нощ, а също и шофьора, който ме бе откарал у дома след вечерята ми с Корели в градината. Имаше и други фигури, които не можах да идентифицирам. Една от тях бе извърната към стената и лицето й бе скрито. Бутнах я с цевта на револвера, за да се обърне, и миг по-късно се озовах срещу самия себе си. Усетих, че ме побиват тръпки. Куклата, която имитираше моя образ имаше само половин лице. Чертите на другата половина не бяха довършени. Канех се да смажа това лице с ритник, когато откъм горния край на стълбата долетя детски смях. Затаих дъх и в този миг се чу серия от кратки скрибуцания. Качих се по стълбите тичешком и когато стигнах до хола, фигурата на тартора вече не беше на пода, където я бях оставил да лежи повалена. Диря от стъпки водеше към коридора. Запънах ударника на револвера и тръгнах по нея, като спрях на прага на вестибюла и вдигнах оръжието. Дирята се прекъсваше по средата на коридора. Потърсих да зърна сред сенките скрития силует на тартора, но от него нямаше и следа. В отсрещния край входната врата бе все така отворена. Приближих се бавно до мястото, където следите свършваха. Бяха ми нужни няколко секунди, за да забележа, че празното място сред портретите на стената, което си спомнях отпреди, вече не беше празно. То бе заето от една нова рамка, а в нея бе поставена фотография, която изглеждаше заснета със същия обектив като останалите от тази зловеща колекция. На нея се виждаше Кристина, облечена в бяло, зареяла поглед в окото на лещата. Не беше сама. Две ръце я бяха обгърнали и я крепяха, а в обектива се усмихваше лицето на техния собственик: Андреас Корели.
Спуснах се по хълма надолу към плетеницата от тъмни улици на квартал Грасия. Там намерих едно отворено заведение, в което се бяха насъбрали множество клиенти от махалата и разпалено обсъждаха политиката или футбола — трудно бе да се определи точно кое. Промъквайки се през навалицата, преодолях облак от дим и глъч и се добрах до бара, където кръчмарят ме посрещна с един леко враждебен поглед, с който навярно посрещаше всички непознати — тоест всички, живеещи на разстояние повече от две пресечки от неговото заведение.
— Налага се да използвам телефона ви — казах аз.
— Телефонът е само за клиенти.
— Тогава ми дайте един коняк. И телефона.
Кръчмарят взе една чаша и ми посочи коридора в дъното на стаята, над който висеше табела с надпис
— Искам да проведа разговор с кантората на адвокат Валера на Авенида Диагонал, номер 442.
