— Вие не разбирате, Мартин. Не познавам господин Корели.
— Моля?
— Никога не съм го виждал, нито съм разговарял с него, а още по-малко ми е известно къде се намира.
— Нека да ви припомня, че той ви нае да ме измъкнете от участъка.
— Две седмици преди тази случка получихме от него чек и писмо, което обясняваше, че вие сте негов съдружник, че инспектор Грандес ви тормози и ние трябва да се нагърбим със защитата ви, ако възникне необходимост. Заедно с писмото пристигна и онзи плик, който по негова молба трябваше да ви връчим лично. Аз се ограничих само да депозирам чека и да помоля хората, които ми служат за връзка в полицейското управление, да ме уведомят, ако бъдете отведен там. Така и стана, и както добре си спомняте, аз изпълних моята част от споразумението и ви измъкнах, заплашвайки Грандес с цял ураган от беди, ако не съдейства за пускането ви на свобода. Не мисля, че имате основание да се оплачете от нашите услуги.
Този път аз се умълчах.
— Ако не ми вярвате, помолете госпожица Маргарита да ви покаже писмото — добави Валера.
— А какво ще кажете за баща ви? — попитах аз.
— Какво за него?
— Баща ви и Марласка са имали вземане-даване с Корели. Той сигурно е знаел нещо…
— Уверявам ви, че баща ми никога не е общувал пряко с въпросния господин Корели. Цялата му кореспонденция — ако изобщо е имало такава, понеже в архивите на кантората не фигурира никакво свидетелство за нея — е била поддържана лично от покойния господин Марласка. Всъщност, щом ме питате, мога да ви кажа, че баща ми даже се съмняваше в съществуването на този господин Корели, особено през последните месеци от живота на господин Марласка, когато последният започна да общува — ако мога да се изразя така — с онази жена.
— С коя жена?
— Хористката.
— Ирене Сабино?
Чух как той въздъхна с раздразнение.
— Преди да умре, господин Марласка остави под управлението и попечителството на нашата кантора един фонд от капитал, от който трябваше да се извършат редица плащания. Парите трябваше да бъдат преведени в една сметка на името на някои си Хуан Корбера и Мария Антония Санауха.
Жако и Ирене Сабино, помислих си аз.
— На каква сума възлизаше фондът?
— Това беше депозит в чуждестранна валута. Доколкото си спомням, беше нещо от порядъка на сто хиляди френски франка.
— Марласка каза ли ви откъде се е сдобил с тези пари?
— Ние сме адвокатска кантора, а не детективска агенция. Нашата фирма се задоволи просто да изпълни инструкциите, посочени в завещанието на господин Марласка, а не да ги дискутира.
— Какви други указания остави той?
— Нищо специално. Обикновени плащания на трети лица, които нямаха никаква връзка с кантората или с неговото семейство.
— Спомняте ли си някоя конкретна личност?
— Баща ми лично се занимаваше с тези въпроси, за да избегне вероятността служителите на кантората да получат достъп до информация, която можеше да бъде — да речем — щекотлива.
— А на вашия баща не му ли се видя странно, че бившият му съдружник е пожелал да връчи толкова пари на чужди хора?
— Разбира се, че му се видя странно. Много неща му се виждаха странни.
— Помните ли къде трябваше да се пращат тези суми?
— Как искате да си спомня такова нещо? Оттогава са минали поне двайсет и пет години.
— Хайде, напънете се малко — казах аз. — Заради госпожица Маргарита.
Секретарката ми хвърли ужасѐн поглед, на който аз отговорих с намигване.
— Само да сте посмели да я пипнете с пръст — заплаши ме Валера.
— Не ми давайте идеи — прекъснах го аз. — Е, как е паметта ви сега? Поопресни ли се?
— Мога да проверя в личните дневници на баща ми. Това е всичко.
— Къде са те?
— Тук, сред книжата му. Но ще ми отнеме няколко часа…
Затворих телефона и изгледах секретарката на Валера, която бе избухнала в плач. Подадох й кърпичка и я потупах по рамото.
— Хайде, жено, недейте така, вече си тръгвам. Нали видяхте? Исках само да разговарям с него.
Тя кимна боязливо, без да откъсва очи от револвера. Закопчах си палтото и й се усмихнах.
— Само едно последно нещо.
Жената вдигна поглед, боейки се от най-лошото.
— Напишете ми адреса на адвоката. И хич не се опитвайте да ме заблудите, защото ако ме излъжете, ще се върна и бъдете сигурна, че ще оставя долу в портиерската стаичка онова вродено добродушие, което ми е присъщо.
Преди да изляза, поисках от госпожица Маргарита да ми покаже къде е телефонният кабел и го прерязах, спестявайки й изкушението да предупреди Валера, че се каня да го посетя, или да се обади в полицията, за да съобщи за нашето малко пререкание.
