— А пък аз още по-малко. Ето защо не съм дошъл да се сбогувам. Дошъл съм да върна някои неща, които не ми принадлежат.
Извадих екземпляра от „Стъпалата към небето“ и й го подадох.
— Това не биваше никога да излиза от витрината с личната колекция на господин Семпере.
Изабела взе книгата и като видя куршума, който все още бе заседнал между страниците й, само ме изгледа безмълвно. Тогава извадих и белия плик с петнайсетте хиляди песети, с които старият Видал се бе опитал да купи моята смърт, и го оставих на тезгяха.
— А това е за сметка на всички книги, които Семпере ми е подарявал през годините.
Изабела го отвори и смаяно преброи парите.
— Не зная дали мога да го приема…
— Смятай го за сватбен подарък, който ти давам предварително.
— А пък аз все още се надявах, че някой ден ще ме отведете до олтара, па макар и само като кум.
— Нищо не би ми доставило по-голяма радост.
— Но трябва да заминете.
— Да.
— Завинаги.
— За известно време.
— Ами ако тръгна с вас?
Целунах я по челото и я прегърнах.
— Където и да отида, ти винаги ще бъдеш с мен, Изабела. Винаги.
— Нямам намерение да тъгувам за вас.
— Зная.
— Мога ли поне да ви изпратя до влака или каквото там ще вземете?
Колебах се твърде дълго, за да си откажа тези последни минути в нейната компания.
— За да се уверя, че наистина заминавате и най-сетне окончателно ще се отърва от вас — добави тя.
— Дадено.
Спуснахме се бавно по Ла Рамбла. Изабела ме бе хванала под ръка. Когато стигнахме до улица „Арко дел Театро“, пресякохме към тъмната уличка, която се врязваше навътре в квартала Равал.
— Изабела, тази нощ ще видиш нещо, за което не бива да разказваш на никого.
— Даже и на моя Семпере младши?
Въздъхнах.
— На него може, разбира се. С него може всичко да споделяш. С него почти нямаме тайни.
Когато отвори вратата, пазителят Исаак ни се усмихна и отстъпи встрани.
— Време беше вече да получим едно изискано посещение — рече той, като направи лек поклон на Изабела. — Правилно ли долавям, че предпочитате вие да играете ролята на водач, Мартин?
— Ако нямате нищо против…
Исаак кимна и ми протегна ръка. Аз я стиснах.
— Желая ви късмет — каза той.
Пазителят се отдръпна в сенките и ме остави насаме с Изабела. Моята бивша помощничка и настояща нова управителка на „Семпере и синове“ оглеждаше всичко със смесица от удивление и боязън.
— Що за място е това? — попита тя.
Хванах я за ръката и бавно я преведох през останалото разстояние, което ни делеше от голямата зала с входа.
— Добре дошла в Гробището на забравените книги, Изабела.
Тя вдигна поглед към стъкления купол във висините и се изгуби в това невъзможно видение от лъчи бяла светлина, които пронизваха една вавилонска кула от тунели, пасажи и мостове, простиращи се към недрата на тази направена от книги катедрала.
— Това място е една загадка, едно светилище. Всяка книга, всеки том, който виждаш, има душа. Душата на онзи, който го е писал, и душата на читателите, които са го изживели и сънували. Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, всеки път, щом някой плъзне поглед по страниците й, нейният дух израства и укрепва. Тук книгите, които никой вече не си спомня, книгите, изгубили се във времето, живеят вечно — в очакване на онзи ден, когато ще попаднат в ръцете на нов читател, на нов дух…
По-късно оставих Изабела да чака при входа на лабиринта и навлязох сам в тунелите, носейки онзи прокълнат ръкопис, който не бях имал смелост да унищожа. Надявах се краката сами да ме отведат до мястото, където трябваше да го погреба завинаги. Завих зад хиляди ъгли, докато накрая реших, че съм се изгубил. Вече бях сигурен, че съм минал десет пъти по един и същ маршрут, когато установих, че стоя при входа на онази стаичка, където бях зърнал собственото си отражение в онова малко огледало, в което погледът на мъжа в черно присъстваше винаги. Съгледах едно празно място между гърбовете на две книги, подвързани с черна кожа, и без много да му мисля, бутнах там папката на тартора. Канех се да си тръгна оттам, когато изведнъж се обърнах и отидох пак до лавицата. Взех тома, който стоеше редом с мястото, в което бях заточил ръкописа, и го отворих. Достатъчно ми бе да прочета само няколко изречения, за да доловя отново онзи мрачен смях зад гърба си. Върнах книгата на мястото й и взех напосоки друга, като набързо я прелистих. Сетне взех още една и още една, и продължих все така, докато успях да прегледам десетки от томовете, които населяваха тази стаичка. Уверих се, че всички те съдържаха различни съчетания от едни и същи думи, че едни и същи образи помрачаваха страниците им и една и съща фабула се повтаряше в тях като па-де-дьо в безкрайна зала с огледала. „Lux Aeterna“.
На излизане от лабиринта заварих Изабела да ме чака, седнала на някакви стъпала, а в ръцете си държеше книгата, която си бе избрала. Седнах до нея и Изабела подпря глава на рамото ми.
— Благодаря ви, че ме доведохте тук — рече тя.
