Тогава разбрах, че никога вече нямаше да видя това място отново, че бях обречен да го сънувам и да извайвам спомена си за него в паметта си, смятайки се за късметлия, задето бях имал възможността да мина по неговите пасажи и да се докосна до тайните му. Затворих очи за миг, тъй че този образ да се отпечата навеки в съзнанието ми. Сетне, без да дръзна да се оглеждам, хванах Изабела за ръка и се отправих към изхода, завинаги оставяйки зад себе си Гробището на забравените книги.
Изабела ме изпрати до кея, където чакаше корабът, който трябваше да ме отведе далече от този град и от всичко, което познавах.
— Как казахте, че му е името на капитана? — попита тя.
— Харон64.
— Хич не ми изглежда смешно.
Прегърнах я за последен път и мълчаливо я погледнах в очите. По пътя се бяхме договорили, че няма да има сбогувания, нито тържествени слова, нито обещания, които да се спазват. Когато камбаните на „Санта Мария дел Мар“ отброиха полунощ, аз се качих на борда. Капитан Олмо ме поздрави с „добре дошъл“ и предложи да ме заведе до каютата ми. Отвърнах, че бих предпочел да поизчакам. Екипажът отвърза кораба и корпусът започна бавно да се отделя от кея. Застанах на кърмата, гледайки как градът се стопява в прилив от светлини. Изабела остана там, неподвижна, втренчила поглед в моя, докато кеят се изгуби в мрака и големият мираж на Барселона потъна в черните води. Една по една, светлините на града угасваха в далечината и аз разбрах, че вече съм започнал да си спомням.
Изминаха петнайсет дълги години от онази нощ, в която избягах завинаги от града на прокълнатите. Дълго време моето съществуване бе изпълнено с отсъствия, без друго име или присъствие освен това на странстващ чужденец. Имал съм сто имена и още толкова занимания, но никое от тях не бе мое.
Изчезвал съм в безкрайни градове и в селца, които бяха толкова малки, че никой в тях нямаше минало или бъдеще. Никъде не се задържах повече от необходимото. По-скоро рано, отколкото късно, побягвах отново, без предизвестие, оставяйки след себе си само две-три стари книги и дрехи втора ръка в унили стаи, където времето нямаше милост, а споменът изгаряше. Съмнението бе едничката ми памет. Годините ме научиха да живея в тялото на странник, незнаещ дали наистина е извършил онези престъпления, които все още може да подуши по ръцете си, или е изгубил разума си и е осъден да броди из един свят в пламъци, свят, който е сънувал в замяна на някоя и друга монета и на обещанието да избегне една смърт, която сега му изглежда като най-сладката награда. Много пъти съм се питал дали куршумът, който инспектор Грандес изстреля в сърцето ми, наистина прониза страниците на книгата, дали пък не бях аз този, който умря в кабината, увиснала в небето.
В годините на странстване видях как адът, обещан в страниците, които бях написал за тартора, се сдобиваше със собствен живот. Хиляди пъти съм бягал от собствената си сянка, вечно поглеждайки през рамо, вечно очаквайки да я срещна зад някой ъгъл, от другата страна на улицата или до леглото ми в безкрайните часове преди съмване. Никога не допуснах някой да ме познава достатъчно дълго време, за да ме попита защо изобщо не остарявам, защо по лицето ми не се явяват бръчки, защо отражението ми е същото като в онази нощ, когато оставих Изабела на кея в Барселона, и нито минута по-старо.
По едно време повярвах, че съм изчерпал всички скривалища на света. Бях толкова изморен да се страхувам, да живея и да умирам от спомени, че спрях там, където свършваше земята и започваше един океан — който, досущ като мен, осъмва всяко утро същият като предния ден — и рухнах от изтощение.
Днес става една година, откакто пристигнах на това място и възвърнах името си и занаята си. Купих тази стара колиба на брега — просто един сайвант, който споделям с книгите, останали от предишния собственик, и с една пишеща машина; приятно ми е да си мисля, че тя би могла да е същата машина, на която съм написал стотици страници, които може би никой не си спомня — няма как да узная това. От прозореца си виждам малък дървен кей, който се врязва в морето, а в края му е вързана лодката, която получих заедно с къщата — обикновена гребна лодка, с която понякога плавам до рифа, откъдето брегът почти се скрива от поглед.
Не бях написал нищо, докато не пристигнах тук. Първия път, когато пъхнах един лист в машината и сложих ръце на клавиатурата, се побоях, че не ще мога да съчиня дори един-единствен ред. Написах началните страници на тази история през първата си нощ в крайбрежната колиба. Писах до зори, точно както правех преди години, все още без да зная за кого пиша това. През деня се разхождах по плажа или сядах на дървения кей пред колибата — мост между небето и морето, — за да чета купищата стари вестници, които намерих в един от скриновете. Страниците им носеха истории от войната, от оня свят в пламъци, който бях сънувал заради тартора.
