Двамата съдружници ме посрещнаха с мрачно и недружелюбно изражение. Баридо, седнал зад бюрото си, галеше една писалка, а Ескобиляс, застанал прав зад гърба му, ме пронизваше с поглед. Усойницата, настанила се на един стол до мен, жадно очакваше развитието на събитията.
— Нямате представа колко съжалявам, приятелю Мартин — взе да ми разяснява Баридо. — Проблемът се състои в това: книжарите правят поръчки, като се осланят на рецензиите, които се появяват във вестниците — хич не ме питайте защо. Ако отидете в склада, дето е отстрани, ще видите, че имаме три хиляди екземпляра от вашия роман, които просто си гният ей така.
— Да не говорим за разходите и загубите, до които доведе това — допълни Ескобиляс с подчертано враждебен тон.
— Отбих се в склада, преди да дойда тук, и се уверих, че там има триста екземпляра. Началникът ми каза, че само толкова са били отпечатани.
— Това е лъжа! — заяви Ескобиляс.
Баридо го прекъсна с помирителен тон.
— Извинете съдружника ми, Мартин. Разберете, че и ние сме възмутени колкото вас, ако не и повече, от срамното отношение на местната преса към една книга, в която всички в това издателство бяхме направо влюбени. Моля ви обаче да разберете също така, че въпреки нашата пламенна вяра във вашия талант, в тоя случай сме просто с вързани ръце от объркването, породено от тези зложелателни рецензии. Ала не падайте духом, че и Рим не е бил построен за един ден. Ние с всички сили се борим да дадем на творбата ви поощрението, което заслужават изключително високите й литературни достойнства…
— С тираж от триста бройки.
Баридо въздъхна, наскърбен от моето недоверие.
— Тиражът е от петстотин бройки — уточни Ескобиляс. — Барсело и Семпере лично дойдоха вчера да поискат двеста от тях. Останалите ще отидат в следващата ни доставка; не можаха да влязат в настоящата, защото ни се бяха натрупали твърде много нови заглавия. Ако си бяхте направили труда да вникнете в нашите проблеми и не бяхте такъв егоист, прекрасно щяхте да ни разберете.
Гледах ги и тримата и не вярвах на ушите си.
— Само не ми казвайте, че няма да направите нищо повече от това.
Баридо ме погледна опечалено.
— И какво искате да направим, приятелю мой? Заложихме всичко на една карта заради вас. Помогнете ни сега мъничко и вие.
— Поне да бяхте написали някоя книга като тая на вашия приятел Видал — обади се Ескобиляс.
— Да, това вече е роман и половина! — съгласи се Баридо. — Казва го даже и „Ла вос де ла индустрия“.
— Знаех си, че така ще стане — продължи съдружникът му. — Вие сте един неблагодарник.
Усойницата, седнала до мен, ме гледаше съкрушено. Стори ми се, че се кани да ме хване за ръката, за да ме утеши, и бързо се отдръпнах. Баридо ми отправи мазна усмивка.
— Може би това е за добро, Мартин. Може би е знак от нашия Господ, който в безграничната си мъдрост иска да ви напъти да се върнете към работата, която достави толкова радост на читателите на „Градът на прокълнатите“.
Избухнах в смях. Баридо се присъедини към мен, а по негов знак прихнаха да се смеят и Ескобиляс и Усойницата. Гледах този хор от хиени и си мислех, че при други обстоятелства сегашният момент щеше да ми се стори наситен с изтънчена ирония.
— Радвам се, че приемате нещата така положително — заяви Баридо. — Е, какво ще кажете? Кога ще имаме на разположение следващия роман на Игнациус Б. Самсон?
Тримата ме гледаха любезно и очаквателно. Покашлях се, за да си прочистя гърлото и думите ми да прозвучат ясно, и им се усмихнах.
— Вървете на майната си.
Когато излязох оттам, часове наред крачих из улиците на Барселона без цел и посока. Не ми достигаше въздух и някаква тежест притискаше гърдите ми. Студена пот бе избила по челото и ръцете ми. На свечеряване вече не знаех къде да се скрия и поех по обратния път към къщи. Минавайки покрай книжарницата „Семпере и синове“, видях, че книжарят е напълнил витрината с екземпляри от моя роман. Вече беше затворено заради късния час, но вътре все още светеше и когато поисках да ускоря крачка, забелязах, че Семпере ме е зърнал и ми се усмихва с една тъга, която не бях виждал у него през всичките години на познанството ни. Той отиде до вратата и я отвори.
— Влезте за мъничко, Мартин.
— Някой друг ден, господин Семпере.
— Хайде, направете го заради мен.
Хвана ме за ръката и ме замъкна вътре в книжарницата. Последвах го до задната стаичка, където ми предложи стол. Поднесе две чаши с някаква течност, която изглеждаше по-гъста от смола, и ми направи знак да я изпия на един дъх. Той направи същото.
— Прегледах книгата на Видал — рече книжарят.
— Това е успехът на сезона — отбелязах.
— Той знае ли, че вие сте я написали?
Свих рамене.
— Има ли значение?
Семпере ми отправи същия поглед, с който в един далечен ден бе посрещнал онова осемгодишно хлапе, явило се в дома му пребито и със счупени зъби.
— Добре ли сте, Мартин?
— Отлично.
Семпере промърмори нещо под нос и стана, за да вземе някакъв предмет от един рафт. Беше екземпляр от моя роман. Подаде ми го заедно с една писалка и се усмихна.
— Бъдете така любезен да ми напишете посвещение.
