Щом го написах, той взе книгата от ръцете ми и я постави в почетната витрина зад тезгяха, където държеше първите издания, които не бяха за продан. Това бе личното светилище на Семпере.
— Не е нужно да го правите, господин Семпере — промълвих.
— Правя го, защото ми е приятно и защото поводът го заслужава. Тази книга е къс от вашето сърце, Мартин. А също и от моето, заради онази малка роля, която съм изиграл за нея. Поставям я между „Дядо Горио“ и „Възпитание на чувствата“.
— Това е светотатство.
— Глупости! Това е една от най-добрите книги, които съм продал през последните десет години — а съм продал много — отвърна ми старият Семпере.
Благите му думи едва успяха да докоснат онова студено и непроницаемо спокойствие, което бе започнало да ме обзема. Прибрах се вкъщи полека, без да бързам. Когато влязох в къщата с кулата, си налях чаша вода и докато я пиех в кухнята на тъмно, прихнах да се смея.
На следващата сутрин получих две формални посещения. Първото бе на Пеп, новия шофьор на Видал. Носеше ми вест от своя господар, който ме канеше на обед в „Мезон Доре“ — несъмнено това бе празничната гощавка, която ми бе обещал преди време. Пеп ми се видя наперен и горящ от нетърпение да си тръгне час по-скоро. Нямаше и помен от съучастническия начин, по който се бе държал спрямо мен преди. Не пожела да влезе и предпочете да чака на площадката на стълбището. Подаде ми поканата, написана от Видал, без да ме погледне в очите, и щом му казах, че ще отида на срещата, веднага си тръгна, без да се сбогува.
Половин час по-късно на прага ми се появиха следващите посетители — моите двама издатели, придружени от един господин със строга външност и пронизващ поглед, който се представи като техен адвокат. Това забележително трио излъчваше нещо средно между траурно настроение и войнственост, което не оставяше място за съмнение относно естеството на визитата им. Поканих ги да влязат в галерията, където те се настаниха на канапето отляво надясно в низходящ ред по височина.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Например чашчица цианова сол?
Не очаквах усмивка и не я получих. След кратко встъпление от Баридо относно страховитите загуби, които разрухата, причинена от провала на „Стъпалата към небето“, щяла да докара на издателството, адвокатът пристъпи към едно повърхностно изложение. В него той ясно и недвусмислено ми каза, че ако не се върна към работата си в облика на Игнациус Б. Самсон и не предам следващия ръкопис от „Градът на прокълнатите“ в срок от месец и половина, щели да ме съдят за неизпълнение на договор, за щети и загуби и още пет-шест неща, които ми убягнаха, защото по това време вече бях престанал да им обръщам внимание. Не всички новини бяха лоши. Въпреки неприятностите, които моето поведение им бе навлякло, Баридо и Ескобиляс бяха намерили в сърцата си истинска перла от щедрост, с която да изгладят търканията и да скрепят един нов съюз, основан на дружба и взаимна изгода.
— Ако желаете, можете да закупите на преференциалната цена от седемдесет процента от продажната цена всички екземпляри от „Стъпалата към небето“, които не са били пласирани, тъй като установихме, че няма търсене за това заглавие и ще е невъзможно да го включим в следващата доставка — обясни Ескобиляс.
— Защо не ми върнете авторските права? В края на краищата, не сте ми платили нито грош за книгата и нямате намерение да се опитате да продадете дори един екземпляр.
— Не ще можем да направим това, приятелю мой — уточни Баридо. — Въпреки че не ви беше изплатен аванс, изданието представляваше значителна инвестиция за нас, а подписаният от вас договор е за двайсет години и автоматично се подновява при същите условия, в случай, че издателството реши да упражни законното си право. Разберете, че и ние също трябва да получим нещо. Не може всичко да бъде за автора.
Когато приключиха с изказванията, подканих тримата господа да се упътят към изхода или сами, или с помощта на ритници — по техен избор. Преди да им затръшна вратата под носа, Ескобиляс намери за добре да ми отправи един от своите заплашителни погледи.
— Ако не получим отговор до една седмица, свършено е с вас — изфъфли той.
— До една седмица вие и тоя тъпак, съдружникът ви, ще сте мъртви — спокойно отвърнах аз, без сам да зная защо изрекох тези думи.
Прекарах остатъка от предобеда, като зяпах стените, докато камбаните на „Санта Мария дел Мар“ не ми напомниха, че наближава часът на срещата ми с дон Педро Видал.
Той ме очакваше на най-добрата маса в салона. Ръцете му разсеяно си играеха с чаша бяло вино, докато слушаше пианиста, който свиреше едно парче от Енрике Гранадос29 със сякаш кадифени пръсти. Щом ме видя, Видал се изправи и ми подаде ръка.
— Поздравления — казах аз.
Усмихна се невъзмутимо и ме изчака да седна, за да седне и той. Оставихме една минута да изтече в мълчание, като се криехме зад музиката и зад погледите на хората от добър сой, които поздравяваха Видал от разстояние или идваха до масата, за да му честитят успеха, който бе тема за разговор в целия град.
