Девойката ме гледаше така, сякаш животът й зависеше от една блага дума. Поддадох се на изкушението. Добрите думи са безполезни жестове, които не изискват никаква жертва, а се посрещат с по-голяма благодарност, отколкото добрите дела.
— И на мен ми е приятно, че си моя помощничка, Изабела, ако и да съм такъв, какъвто съм. А ще ми бъде още по-приятно, когато вече няма да е нужно да си ми помощничка, защото няма да има какво повече да научиш от мен.
— Мислите ли, че имам някакви шансове?
— Изобщо не се съмнявам. След десет години аз ще съм чиракът, а ти — учителката — рекох аз, повтаряйки онези думи, които за мен все още имаха вкус на предателство.
— Лъжец — каза тя, като ме целуна сладко по бузата, след което веднага изхвръкна от стаята и хукна по стълбите надолу.
Следобеда оставих Изабела пред куп бели листове на писалището, което бяхме сложили заради нея в галерията, и отидох до книжарницата на дон Густаво Барсело на улица „Фернандо“ с намерението да се сдобия с добро и четливо издание на Библията. Всички издания на Новия и Стария завет, с които разполагах вкъщи, бяха отпечатани с микроскопичен шрифт на тъничка полупрозрачна хартия; четейки ги, човек можеше да получи по-скоро мигрена, отколкото религиозен плам и божествено вдъхновение. Барсело, който наред с всичко друго бе страстен колекционер на свещени писания и апокрифни християнски текстове, имаше в задната част на книжарницата си едно сепаре, пълно с внушителен асортимент от евангелия, жития на светци и блажени и всевъзможни религиозни текстове.
Щом влязох в книжарницата, един от продавачите изтича да съобщи на шефа си в кабинета му, който се намираше отзад. Барсело се подаде оттам в еуфорично настроение.
— Колко се радвам да ви видя! Семпере вече ми беше казал, че сте прероден, ама видът ви е направо фантастичен. Редом с вас Валентино изглежда като някой, който току-що се е върнал от нивата. Къде се бяхте дянали, разбойник такъв?
— О, бях насам-натам — отвърнах.
— Били сте къде ли не, само не и на венчавката на Видал. Отсъствието ви се забеляза, друже мой.
— Позволете ми да се усъмня.
Книжарят кимна, давайки да се разбере, че приема моето желание да не засягаме тази тема.
— Мога ли да ви предложа чаша чай?
— Даже и две чаши. И една Библия, по възможност удобна за четене.
— Лесна работа — рече книжарят. — Далмау?
Един от продавачите му веднага се отзова.
— Далмау, нашият приятел Мартин се нуждае от издание на Библията, което да е четливо, а не с декоративен характер. Мисля си за Торес Амат40, 1825-а. Как ви се струва?
Сред особеностите на книжарницата на Барсело бе и това, че тук се говореше за книгите като за превъзходни вина, каталогизирани според букета, аромата, плътността и годината на реколтата.
— Отличен избор, господин Барсело, въпреки че аз бих се спрял по-скоро на осъвременената и преработена версия.
— Хиляда осемстотин и шейсета?
— Хиляда осемстотин деветдесет и трета.
— Разбира се. Решено! Опаковайте я за приятеля Мартин и я пишете за сметка на заведението.
— И дума да не става — възразих аз.
— В деня, в който взема пари за Божието слово от неверник като вас, гръм ще ме порази от небесата, и то съвсем основателно.
Далмау веднага отиде да набави моята Библия, а аз последвах Барсело в кабинета му, където книжарят наля две чаши чай и ми предложи пура от своята кутия с овлажнител. Взех я и я запалих от пламъка на една свещ, която той ми подаде.
— „Маканудо“?
— Виждам, че сте започнали да възпитавате небцето си. Един мъж трябва да има пороци, по възможност от висока класа, че инак няма да има какво да изкупва на старини. Впрочем и аз ще ви правя компания, дявол да го вземе.
Облак от уханен дим ни покри целите като морски прилив.
— Преди няколко месеца бях в Париж и имах сгоден случай да направя някои проучвания по темата, за която споменахте на нашия приятел Семпере преди известно време — подхвана Барсело.
— Издателство „Люмиер“.
— Именно. Ще ми се да можех да изчопля повече сведения, но за жалост, след закриването на издателството явно никой не е закупил инвентара му, тъй че не ми се удаде да науча кой знае какво.
— Казвате, че е закрито? Кога е станало това?
— През хиляда деветстотин и четиринайсета, ако не ме лъже паметта.
— Трябва да има някаква грешка.
— Не, ако говорим за издателство „Люмиер“ на булевард „Сен Жермен“.
— Да, за него става дума.
— Вижте, аз всъщност си записах всичко, за да не ми изхвръкне от ума, когато се срещнем.
Барсело порови в едно чекмедже на бюрото си и измъкна оттам малък бележник.
— Ето: „Издателство «Люмиер» — издателска къща, специализирана в публикуването на религиозни текстове, с офиси в Рим, Париж, Лондон и Берлин. Учредител и издател: Андреас Корели. Дата на откриването на първия офис в Париж: 1881 г.“
— Невъзможно — промълвих аз.
Книжарят сви рамене.
— Е, не е изключено да съм объркал нещо, но…
— Имахте ли възможност да посетите офисите?
— Наистина се опитах да го направя, защото хотелът ми беше съвсем наблизо, срещу Пантеона, а старите офиси на издателството се намират на южния тротоар на булеварда, между „Рю Сен Жак“ и булевард „Сен Мишел“.
