— Казах ти да извикаш монахините да дойдат и да отнесат всичко това.
— Така и направих. Тази сутрин отидох в енорийската църква и там ми казаха, че те не можели да дойдат да вземат каквото и да било. Ние да сме отидели да го занесем, ако искаме.
Аз само я гледах безмълвно.
— Това е самата истина — настоя тя.
— Свали тая рокля и я остави там, откъдето си я взела. И си измий лицето. Изглеждаш…
— Като фльорца? — довърши Изабела.
Поклатих глава с въздишка.
— Не. Ти никога не би могла да изглеждаш като фльорца, Изабела.
— Естествено. Затова ви се нравя толкова малко — промълви тя, като се обърна и тръгна към стаята си.
— Изабела — извиках аз.
Тя понечи да се прибере, без да ми обръща внимание.
— Изабела! — повиках отново, повишавайки тон.
Хвърли ми един враждебен поглед и захлопна вратата. Чух, че започна да мести разни неща в спалнята си, и се приближих до вратата. Потропах с кокалчетата на пръстите си. Никакъв отговор. Потропах отново. Пак нищо. Отворих и видях, че Изабела събира малкото вещи, които бе донесла със себе си, и ги слага в чантата си.
— Какво правиш? — попитах аз.
— Отивам си, ето какво правя. Отивам си и ви оставям в мир. Или във война, защото при вас никога не се знае.
— Мога ли да попитам къде ще отидеш?
— Вас какво ви засяга? Това реторичен въпрос ли е, или ироничен? На вас, естествено, всичко ви е все едно, но нали аз съм си глупачка, не мога да направя разликата.
— Изабела, почакай малко и…
— А за роклята хич не се тревожете, ей сегичка ще я сваля. И комплекта с писците можете да върнете в магазина, защото нито съм го използвала, нито ми харесва. Това е безвкусица за малки деца.
Приближих се до нея и сложих ръка на рамото й. Тя рязко се отдръпна, сякаш змия се бе допряла до нея.
— Не ме докосвайте.
Мълчаливо отстъпих назад до прага на стаята. Ръцете и устните на Изабела трепереха.
— Изабела, прости ми. Моля те. Не исках да те обидя.
Тя ме погледна с насълзени очи и горчива усмивка.
— Като че ли не правехте само това, откакто съм тук! През цялото време само ме нагрубявахте и се държахте с мен така, сякаш съм една нещастна идиотка, която нищо не разбира.
— Прости ми — повторих аз. — Остави си нещата. Не си отивай.
— И защо не?
— Защото аз те моля.
— Ако имам нужда от жалост и съчувствие, мога да ги намеря другаде.
— Не става дума за жалост или за съчувствие, освен ако ти самата не ги изпитваш към мен. Моля те да останеш, защото идиотът съм аз и не искам да бъда сам. Не мога да бъда сам.
— О, колко мило! Винаги загрижен за другите! Ами купете си куче, щом като е така!
Тя стовари чантата на леглото, обърна се към мен, бършейки сълзите си, и даде воля на целия гняв, който бе натрупала. Преглътнах с мъка.
— Значи сме подхванали тази игричка — да си говорим истината? Тогава нека аз да ви кажа, че винаги ще бъдете сам. Ще бъдете сам, защото не умеете нито да обичате, нито да споделяте. Същият сте като тази къща, от която косата ми настръхва. Хич не се учудвам, че вашата дама в бяло ви е зарязала, и че всички ви зарязват. Вие нито обичате, нито позволявате да ви обичат.
Гледах я сразен, сякаш току-що ме бяха напердашили и не знаех откъде са дошли ударите. Опитах се да кажа нещо, но се получи някакво пелтечене.
— Наистина ли не ти харесва комплектът с писците? — успях да изрека накрая.
Изабела подбели очи, изтощена от гневния си изблик.
— Не ме гледайте като пребито куче, защото може и да съм идиотка, ама не чак дотам.
Стоях мълчаливо, подпрян на рамката на вратата. Изабела ме наблюдаваше, разкъсвана между недоверието и състраданието.
— Не исках да кажа онова за вашата приятелка от снимките. Извинявайте — промълви тя.
— Не се извинявай. Това е самата истина.
Сведох поглед и излязох от стаята. Потърсих убежище в кабинета си, за да погледам смрачения град, погребан в мъглата. След малко чух колебливите стъпки на девойката по стълбата.
— Горе ли сте? — извика тя.
— Да.
Изабела влезе в стаята. Беше се преоблякла и беше измила следите от плач по лицето си. Усмихна ми се и аз й се усмихнах в отговор.
— Защо сте такъв? — попита тя.
Свих рамене. Изабела се приближи и седна до мен на перваза. Наслаждавахме се на безмълвното зрелище на сенките по покривите на стария град; нямаше нужда да разговаряме. По някое време тя ме погледна с усмивка.
— Ами ако си запалим една от онези пури, които баща ми ви подарява, и я изпушим заедно?
— И дума да не става.
Изабела потъна в едно от своите продължителни мълчания. От време на време ми хвърляше бегли погледи и се усмихваше. Аз я наблюдавах с крайчеца на окото и си давах сметка, че само като я гледах, ми беше някак по-лесно да повярвам, че може би е останало нещо хубаво и свястно в тоя скапан свят и — с известен късмет — в самия мен.
— Оставаш ли? — попитах накрая.
— Посочете ми една основателна причина. Една искрена причина — или по-скоро егоистична, щом става дума за вас. И гледайте да не е някоя небивалица, защото ще си тръгна на секундата.
