Асад се изправи и си облече бронираната жилетка, чиста риза и бельо и сив костюм.
После отвори телефонния указател на Джаксънвил на раздела, в който му бяха казали да търси — ЧАРТЪРНИ ПОЛЕТИ. Преписа няколко номера на един бележник, скъса листа и го прибра в джоба си.
Под вратата бяха пъхнали плик със сметката му, както и съобщение, че вестникът му е на прага. Той надникна през шпионката, не видя никого и излезе в коридора. На килимчето имаше вестник и Халил го взе.
Застана под светлината на настолната лампа и погледна първата страница. Видя две цветни снимки на самия себе си — в анфас и профил. Надписът гласеше: „Търси се Асад Халил, либиец, приблизително тридесетгодишен, височина 1,82 м, говори английски, арабски, малко френски, италиански и немски. Въоръжен и опасен.“
Отнесе вестника пред огледалото в банята и го вдигна вляво от лицето си. Сложи си бифокалните очила и погледна през обикновеното стъкло над лещите. Направи няколко гримаси, после отстъпи назад и леко завъртя глава настрани, така че да види профила ей.
Накрая остави вестника, затвори очи и мислено си представи лицето от огледалото и от снимките. Чертата, която изпъкваше най-силно, бе гърбавият му нос с раздути ноздри. Веднъж беше канал на Борис за това.
„В Америка живеят много раси — му бе отвърнал руснакът. — В някои градски райони има американци, които правят разлика между виетнамец и камбоджанец или между филипинец и мексиканец. Но когато човек произхожда от Средиземноморието, може да е израелец, египтянин, сицилианец, грък, малтиец, испанец или дори либиец. — Борис, който както винаги смърдеше на водка, се засмя на собствената си шега и прибави: — Средиземно море е свързвало древния свят — не е разделяло хората като днес, и преди Иисус и Мохамед е падало страхотно чукане.“
Халил ясно си спомняше, че ако не беше присъствал, Малик щеше да убие руснака на място. Наставникът му стоеше зад Борис и поклати глава, като в същото време прокара показалец по гърлото си.
Бившият агент от КГБ не го видя, но сигурно се сети какво прави Малик, защото рече: „О, да, пак изрекох богохулство. Нека аллах, Мохамед, Иисус и Авраам ми простят. Моите светци и пророци са дойче марки, швейцарски франкове и долари. Единственият храм, в който влизам, е женската вагина. Единственото ми свещенодействие е чукането. Господ да ми е на помощ.“
След което се разплака като жена и излезе от стаята.
В друг случай Борис му беше казал: „Един месец преди да заминеш за Америка не се показвай на слънце. Мий си лицето и ръцете с избелващ сапун, който ще ти бъде даден. В Америка по-светлата кожа е за предпочитане. Освен това, когато потъмнееш от слънцето, белезите на лицето ти се виждат по-ясно. Всъщност откъде са ти?“
„От жена“ — искрено отвърна Халил.
Руснакът се засмя и го потупа по гърба. „Значи така, мой богобоязливи приятелю, приближил си се достатъчно до жена, за да ти издере лицето. Чука ли я?“
Малик не присъстваше и Асад призна: „Да.“
„Преди или след като я чука те издра?“
„След.“
Борис се стовари на стола и се запревива от смях. „Не винаги те дерат след като си ги чукал — каза той накрая. — Виж моето лице. Опитай пак. Следващия път може да е по-добре.“
Руснакът все още се смееше, когато Халил пристъпи към него, Доближи устни към ухото му и прошепна: „След като ме издра, аз я удуших с голи ръце“.
Борис престана да се смее и очите им се срещнаха. „Не се съмнявам.“
Асад вдигна клепачи и отново се погледна в огледалото. Белезите от ноктите на Бахира не бяха толкова забележими, а с очилата и мустаците носът му не изпъкваше толкова силно.
Във всеки случай нямаше друг избор, освен да продължи напред, уверен, че аллах ще заслепява враговете му, че ще ги заслепява собствената им глупост и типичната американска неспособност да се съсредоточават върху нещо за повече от няколко секунди.
Халил отнесе вестника на бюрото и без да сяда, прочете водещия материал. Говореше английски добре, но имаше проблеми с четенето. Латинските букви го объркваха, в правописа като че ли нямаше никаква логика, групирането на буквите не му подсказваше как се произнасят, а езикът на журналистите изглеждаше абсолютно различен от говоримия.
Все пак довърши статията и успя да разбере, че американското правителство е признало терористичния акт. Споменаваха се някои подробности, но не и най-интересните, помисли си той, нито най-срамните факти.
На цяла страница бяха изброени имената на всичките триста и седем мъртви пътници. Имаше отделен списък за екипажа. Липсваше само Юсеф Хадад.
Онези, които лично беше убил, бяха посочени под заглавието „Загинали при изпълнение на служебните си задължения“.
Халил забеляза, че фамилиите на неговите придружители, които познаваше само като Филип и Питър, са Хъндри и Горман. Освен тях видя имената на двама федерални маршали, за чието присъствие на борда нямаше представа.
