Уигинс се вгледа в тъмната нощ. Нямаше представа дали ще види Следващия изгрев, ала знаеше, че ако изпълнят задачата си, ще ста-нат герои. Но безименни герои. Защото това не бе обикновена война, а война срещу международни терористи, които простираха ръце далеч извън Средния изток. Ето защо пресата и публиката никога нямаше да научат имената на пилотите. Операцията завинаги щеше да остане засекретена. Това го безпокоеше, защото беше признание че престъпниците са способни да проникнат в Америка и да отмъстят на пилотите и техните семейства. От друга страна, макар че нямаше да има нито паради, нито публично награждаване, тази анонимност донякъде го успокояваше. По-добре да си анонимен герой отколкото мишена за терористи.
Продължаваха на запад над Средиземно море. Уигинс се замисли за това колко много войни са водени тук, особено на северноафриканското крайбрежие — финикийците, египтяните, гърците, картагенците, римляните, арабите и така нататък, хиляди години чак до Втората световна война — италианците, немските африкански корпуси, британците, американците… Морето и пясъкът на Северна Африка бяха масов гроб на войници, моряци и пилоти.
— Колко време остава до промяната на курса? — попита Садъруейт. Уигинс се откъсна от мислите си и провери позицията на самолета.
— Дванайсет минути.
— Следи часовника.
— Ясно.
Дванайсет минути по-късно формированието зави на деветдесет градуса на юг. Цялата армада без танкерите се насочи към либийското крайбрежие. Садъруейт натисна дроселите напред и изтребителят набра скорост.
Бил погледна таблото. Наближаваха точката, в която щяха да започнат подготовка за атака. Движеха се с осемстотин и осемдесет километра в час на височина седем хиляди и шестстотин метра. Намираха се на по-малко от триста и двайсет километра от брега и летяха право към Триполи. Чу поредица от прещраквания по радиостанцията, на които отговори по същия начин, и останалите от ескадрилата му започнаха да се спускат.
Садъруейт бе склонен да започне последните проверки незабавно, но знаеше, че още е рано, че е възможно да ги засекат и че не е разумно да влизат в схватка. Трябваше да почака.
Уигинс прочисти гърлото си и кашлицата му прозвуча по интеркома като рев, който сепна и двамата.
— Сто и шейсет километра до сушата — съобщи той.
— Прието.
Погледнаха радарния екран, но откъм Либия не идваше нищо да посрещне. Продължиха само на сто метра над земята. Сто и трийсет километра.
— Добре, да започваме подготовка за атака.
— Готов.
Садъруейт и Уигинс изпълниха проверката. Тъкмо свършваха, като Чип вдигна очи и видя светлините на Триполи.
— Стигнахме.
Бил също погледна, кимна, натисна хидравличния лост за крилете и те се изтеглиха още по-назад, като на ястреб, забелязал плячка на земята.
Уигинс усети, че сърцето му се е разтуптяло, и осъзна, че е ужасно жаден.
Когато изтребителите наближиха брега, Садъруейт отново увеличи скоростта. Височината остана сто метра. Бяха им казали, че наоколо няма радиокули и небостъргачи, за които да се безпокоят. Движеха се с деветстотин двайсет и пет километра в час. Бе 01:50. След няколко минути нарушиха формированието и се насочиха към различните си цели в Триполи и около града…
Чип внимателно се вслушваше в тишината, после чу писукане, което показваше радарно засичане. Мамка му! Той бързо погледна екрана и колкото можа по-спокойно каза:
— Откриха ни.
Садъруейт кимна.
— Предполагам, че са будни.
— С удоволствие бих изритал онзи щабен офицер в ташаците.
— Проблемът не е в него, нито в ракетите.
— Да… — Изтребителят летеше прекалено ниско и бързо, за да бъде улучен с ракети, но затова пък се намираше точно в смъртоносния обсег на зенитните оръдия.
Уигинс видя на радарния екран двете ракети. Надяваше се, че тези съветски боклуци наистина няма да ги настигнат. Няколко секунди по-късно ги забеляза откъм дясната им страна. Издигаха се нагоре към нощното небе, оставяйки след себе си червено-оранжеви огнени следи.
Загуба на скъпо ракетно гориво — сухо отбеляза Садъруейт.
Беше ред на Чип да не отговори. Всъщност той за пръв път бе немял. За разлика от него, Бил се разбъбри за очертанията на брега за Триполи и други маловажни неща. На Уигинс му се искаше каже да млъкне.
Стигнаха до брега и под тях се простря либийската столица. Садъруейт забеляза, че въпреки въздушната атака уличните лампи продължават да светят.
— Идиоти. — Той зърна арката на Марк Аврелий и каза на Чип: — Ето я твоята арка. На югозапад.
Но Уигинс беше изгубил интерес към историята и се съсредоточаваше върху настоящето.
— Завий.
Садъруейт се отдели от формированието и се насочи към Ал Азизия.
— Как му викаха на това място?
— Кое?
— Това, на което отиваме.
Докато разкъсваше вниманието си между таблото, радара и гледката навън, Уигинс усети, че тилът му е мокър от пот.
— Мамка му! Ал Азизия!
— Да бе — отвърна Бил. — Утре ще го наричат „развалини“. — И се засмя.
Чип също се усмихна, въпреки че умираше от страх. Противосамолетни трасиращи снаряди профучаваха прекалено близо до изтребителя. Не можеше да повярва, че наистина стрелят по него. Но беше вълнуващо.
