Докато репетиторите следяха колосалната работа на своя магистър, отчасти с приятелски, отчасти с враждебен интерес, и не пропускаха случай да подложат на ненадейни малки изпитания силите, търпението, съобразителността му, стремящи се ту да поощрят работата му, ту да я спъват, около Тегулариус възникна фатална празнота. Наистина той разбираше, че сега Кнехт не би могъл да му отделя време, внимание, мисли или да му съчувства, но не успяваше да бъде достатъчно твърд и равнодушен срещу пълната забрава, в която, изглежда, неочаквано бе потънал за приятеля си, и толкова по-малко, когато му се струваше, че от ден на ден не само го загубва, но че и другарите му се отнасят към него с известно недоверие и едва го заговарят. И не беше чудно, защото макар да не можеше сериозно да препречи пътя на честолюбивите, все пак той вземаше страна и се ползваше с разположението на младия магистър. Кнехт можеше ясно да си представи всичко това, ала към сегашните му задачи спадаше за известно време, заедно с всичко лично и частно, да изключи и това приятелство. Но той го правеше, както по-късно призна на приятеля си, всъщност не съзнателно и преднамерено, а съвсем просто го бе забравил, всецяло превърнал се в оръдие, та едно толкова лично нещо — приятелството — бе изчезнало в неведоми предели и ако някъде, например на оня семинар за петимата, пред него биха се появили фигурата и лицето на Фриц, то това нямаше да е Тегулариус, нямаше да е приятел, познат, личност, а един от елита, студент, по-точно кандидат или репетитор, дял от неговата работа и задача, воин в строя, а целта му щеше да е да го обучи и победи с него. Тръпки побиха Фриц, когато за пръв път магистърът го заговори поновому; от погледа му долови, че тази отчужденост и безпристрастност съвсем не са престорени, а истински и зловещи, и че човекът, който се отнася към него с такава делова вежливост, с голяма духовна бдителност, вече не е приятелят му Йозеф, а само учител и надзорник, само майстор на играта на стъклени перли, обвит в строгостта на своята длъжност, изолиран като от блестяща, замръзнала вече глазура, облят с нея, докато е била гореща. В тези жарки напрегнати седмици с Тегулариус се случи малко премеждие. Безсънен и вътрешно съсипан от преживяното, на малък семинар той допусна да бъде обвинен в невежливост, в лошо избухване не срещу магистъра, а срещу един колега, който го нервира с присмехулния си тон. Кнехт го забеляза добре, забеляза и раздразнителността на провинилия се, укори го само с един мълчалив жест, след това обаче му изпрати наставника по медитация, за да се погрижи за душевното равновесие на изпадналия в трудно положение. След продължилата седмици липса на внимание Тегулариус прие тази загриженост като пръв знак на съживеното приятелство, защото я сметна за отнасящ се лично до него интерес, и охотно се подложи на целителното въздействие. Всъщност Кнехт едва ли бе разбрал кому посвещава своята загриженост, той действаше само като магистър: бе забелязал у един от репетиторите раздразнителност и недостатъчна овладяност и се беше отнесъл към това като възпитател, без да погледне на този репетитор като на личност и да съобрази отношението си към него. Когато, месеци по-късно, приятелят му напомня тази сцена и го уверява колко много го зарадвал и утешил с подобен знак на внимание, Йозеф Кнехт мълчи, забравил напълно случая, и не разсейва неговата заблуда.
Най-после целта бе постигната, борбата спечелена, струваше много труд да се справи с този елит, да го обучава до капване от умора: да обуздае амбициозните, да спечели нерешителните, да импонира на високомерните; но трудът бе положен, кандидатите от селището на играчите признаха и се покориха на своя майстор, изведнъж всичко тръгна леко, сякаш му бе липсвала само капка масло. Репетиторът състави заедно с Кнехт последната работна програма, изрази му признанието на колегията и изчезна, майсторът по медитация Александер — също. Сутрин вместо на масаж Кнехт отново ходеше на разходка, наистина засега не можеше да мисли за някакво изследване или четиво, но имаше дни, в които вечер преди лягане отново се занимаваше с музика. При следващото си явяване в колегията той ясно долови, без да се бе чула и дума за това, че сега го смятат за доказал себе си и равностоен на тях. След огъня и всеотдайността на битката за утвърждаването му го обзе чувството за пробуждане, едно охлаждане и отрезвяване, той се видя в сърцето на Касталия, видя се на върха на йерархията й схвана със странна трезвост, почти с разочарование, че и този много разреден въздух може да се диша, но че той, който го диша, сякаш не познава никакъв друг въздух, се е променил напълно. Това беше последица от суровото време на изпитание, което го бе опалило както никоя друга служба, никое друго напрежение.
