– Омразата е едно, господин Бернщайн, но онова, което нося в този куфар, обещава повече от пасивна омраза.
Бернщайн го изгледа учудено.
– Нима носите този манифест?
– Да.
– Ако Комаров и горилите му знаеха, че сте тук, какво щяха да направят?
– Щяха да ме убият. Хората му вече ме търсят из целия град.
– Имате доста здрави нерви.
– Съгласих се да свърша една работа. След като прочетох манифеста, реших, че си струва.
Бернщайн се пресегна през бюрото.
– Дайте да погледна.
Монк му даде най-напред доклада от разследването. Банкерът беше свикнал да чете сложни документи и приключи за десет минути.
– Трима души, значи?
– Старият чистач, секретарят Акопов, който е проявил глупостта да остави папката на бюрото си, и журналистът Джеферсън, за когото Комаров погрешно е решил, че е чел документа.
Бернщайн натисна копчето на вътрешния си телефон.
– Людмила, влез във файловете на пресслужбата и прегледай печата от края на юли, началото на август. Виж дали в местните вестници са писали нещо за някой си Акопов, руснак, и един английски журналист на име Джеферсън. За първия можеш да провериш и в некролозите.
След малко извадките започнаха да излизат на компютъра върху бюрото му. Той ги прегледа набързо и каза:
– Наистина са мъртви. А вие ще сте следващият, ако ви хванат, господин Монк.
– Надявам се да не го направят.
– Е щом сте поели такъв риск, ще хвърля едно око на потайните намерения на Комаров, да видим какво е намислил.
Той отново протегна ръка. Монк му даде черната папка и Бернщайн зачете. На една от страниците се спря, прелисти назад и препречете пасажа. После, без да вдига глава от документа, каза:
– Иля, остави ни сами. Няма страшно, момче, върви.
Монк чу хлопването на вратата зад гърба си. След малко банкерът вдигна глава и го погледна.
– Не може да направи това.
– Кое? Тоталното унищожение ли? И други са се опитвали, сър.
– В Русия има един милион евреи, господин Монк.
– Знам. Десет процента от тях могат да си позволят да се махнат.
Бернщайн стана и отиде до прозореца, от който се виждаше побелялата от сняг Москва. Стъклото леко зеленееше; беше дебело дванайсет сантиметра и можеше да спре и противотанков снаряд.
– Не може да го мисли сериозно.
– Ние смятаме, че може.
– Вие?
– Хората които са ме изпратили тук; влиятелни хора, с много власт. Но уплашени от този човек.
– Вие евреин ли сте, господин Монк?
– Не, сър.
– Щастливец. Той ще спечели, нали? Проучванията сочат, че е непобедим.
– Нещата се променят. Генерал Николаев го осъди оня ден. Надявам се и Православната църква да окаже някакво влияние. Все има начин да бъде спрян.
– Хм! Църквата. Тя не е приятел на евреите, господин Монк.
– Не, но той и на нея се е заканил.
– Значи се опитвате да организирате заговор?
– Нещо такова. Църквата, армията, банките, етническите малцинства. Всеки като помогне с нещо... Гледали ли сте репортажите от сбирките на странстващия проповедник? Дето призовава за връщане на царя?
– Да. Пълни глупости, ако питате мен, но по-добре цар, отколкото нацист. Какво искате, господин Монк?
– Аз ли? Нищо. Изборът е ваш. Вие сте председател на консорциума от четири банки, който контролира двата независими телевизионни канала. Имате ли самолет?
– Да.
– До Киев са само два часа.
– Защо пък Киев?
– За да отидете до Бабий яр, например.
Леонид Бернщайн се обърна от прозореца.
– Можете да си вървите, господин Монк.
Монк събра папките си от бюрото и ги прибра в куфарчето. Беше отишъл твърде далеч.
Бабий яр е дълбока пропаст край Киев, където между 1941-ва и 1943-а година са били разстреляни сто хиляди души. Стреляли са по тях с автомат на самия ръб, за да падат телата им вътре. Сред тях е имало и комисари, и комунистически активисти, но деветдесет и пет процента са били украински евреи.
Монк вече беше на вратата, когато Леонид Бернщайн попита:
– Вие били ли сте там, господин Монк?
– Не, сър.
– А какво сте чували за мястото?
– Чувал съм, че е тягостно.
– Аз съм бил в Бабий яр. Ужасяващо е. Приятен ден, господин Монк.
Кабинетът на доктор Ланселот Пробин в централата на Лондонския хералдически институт на „Куин Виктория" беше шалък и наблъскан с какво ли не. Всеки сантиметър хоризонтална повърхност беше покрит с рула хартия, разхвърляни в привиден безпорядък, в който вероятно ученият се ориентираше.
Когато сър Найджъл Ървин влезе в стаята, доктор Пробин рипна на крака, събори цялата династия Грималди на пода и покани госта си на така освободения стол.
– Е, какво е положението с престолонаследниците? – попита Ървин.
– За трона на Романови ли? Лошо. Както и предполагах. Има един, който може да предяви претенции, но не иска; един, който ще преобърне света, за да го признаят за наследник, но не отговаря на две условия; и един американец, с когото не сме говорили, но който така или иначе няма шансове.
– Лоша работа – каза Ървин.
Доктор Пробин направо не стъпваше на земята. Беше в стихията си, в своя собствен свят на кръвни връзки, смесени бракове и сложни канони.
