Първата спирка на Джок Макдоналд след пристигането му на летище „Хийтроу“ късно следобед бе централата на Тайната разузнавателна служба на Воксхол Крос. Беше уморен, въпреки че си позволи да дремне в самолета. Не можеше да се прибере у дома, защото апартаментът му бе даден под наем, докато той и жена му живееха в Москва, но мисълта да отиде в клуба си, да се изкъпе и да поспи, наистина му се стори примамлива.
Преди това обаче искаше да види документа в куфарчето, което още висеше на китката му, прибран и заключен на сигурно място в централата. Едва тогава можеше да си отдъхне. Служебната кола, която го посрещна на "Хийтроу", го остави пред входа на огромната сграда от стъкло и гранит на южния бряг на Темза, в която Тайната разузнавателна служба се бе преместила преди седем години, напускайки старата и порутена Сенчъри Хаус.
Той преодоля системите за сигурност на входа с помощта на напористия млад стажант, които го придружаваше от летището, и най-сетне прибра папката в сейфа на шефа на Руския отдел. Джефри Марчбанкс го посрещна топло, но с известно любопитство.
– Нещо за пиене? – попита той и посочи един шкафовете, зад чиито дървени врати и двамата знаеха, че се крие барът.
– С удоволствне. Денят беше дълъг и тежък. Уиски.
Марчбанкс отвори шкафа и изреди съдържанието му. Макдоналд беше шотландец и пиеше питието на предците си чисто. Шефът на отдела му наля петдесет грама „Макалън“ в една чаша и му я подаде.
– Знаех, че идваш, разбира се, но не и защо. Разказвай.
Макдоналд му предаде цялата история от самото начало.
– Сигурно е измама — каза Марчбанкс накрая.
– На пръв поглед, да – съгласи се Макдоналд. – Но в такъв случай това ще да е най-очевидната измама, която някога съм срещал. И кой е измамникът?
– Някой от политическите врагове на Комаров, предполагам.
– Те не са малко наистина, но що за начин да ни го пробутат! Ще рече човек, че са искали да го изхвърлим, без да го четем. Чиста случайност е, че Грей го намери.
– Е, следващата стъпка е да го прочетем наистина. Ти си го чел, предполагам.
– Цяла нощ. Като политически манифест е.., неприятно.
– На руски е, нали?
– Да.
– Е, подозирам, че моят руски няма да е достатъчен. Ще трябва да го преведем.
– Бих предпочел лично да се заема с тая работа – каза Макдоналд. – В случай че се окаже истина. Като го прочетеш, ще разбереш какво имам предвид.
– Добре, Джок, както кажеш. Какви са ти плановете?
– Първо, в клуба. Душ, бръснене, вечеря и здрав сън. Към полунощ, обратно тук и работа до сутринта. Ще се видим, като дойдеш утре.
Марчбанкс кимна.
– Съгласен. Ползвай моя кабинет. Ще уведомя охраната.
Когато Джефри Марчбанкс дойде в кабинета си малко преди десет на следващата сутрин, Джок Макдоналд се беше опънал на дивана без сако, по чорапи и с разхлабена вратовръзка, а на бюрото до черната папка лежаха купчина неподвързани листа.
– Това е – каза той. – На езика на Шекспир. Между другото, дискетата още е вътре, но трябва да я приберем на сигурно място.
Марчбанкс кимна, поръча кафе, сложи си очилата и зачете. Красива дългокрака блондинка, чиито предци явно се бяха раждали в дантели, сервира кафе, усмихна се и излезе.
Марчбанкс вдигна глава от четивото си.
– Този човек без съмнение е луд.
– Ако го е писал Комаров, да. Или много зъл. Или и двете. Във всеки случай, потенциално опасен. Чети нататък.
Марчбанкс дочете документа и шумно въздъхна.
– Трябва да е фалшификат. Ако някой наистина мисли така, никога не би го написал черно на бяло.
– Освен ако не е предназначен за тесен кръг фанатизирани послушници – каза Макдоналд.
– Мислиш, че е откраднат?
– Възможно е. Или пък подправен. Но кой е скитникът и как се е добрал до него? Това не ни е ясно.
Марчбанкс се замисли. Даваше си сметка, че ако Черният манифест е фалшификация, Службата щеше да стане за смях, в случай че го приеме сериозно. Но окажеше ли се истина, всички здравата щяха да загазят, ако не го приемат сериозно.
– Мисля – каза той накрая, – че трябва да го съгласуваме с оперативния, може би дори с началника.
Оперативният директор за източното полукълбо Дейвид Браунлоу ги прие в дванайсет часа, а в един и петнайсет тримата се отзоваха на поканата на началника и се качиха да обядват в трапезарията му на последния етаж, откъдето се откриваше великолепна гледка към Темза и моста Воксхол.
Сър Хенри Кумс наближаваше шейсетте и тази година му бе последната като началник на СИС. Подобно на предшествениците си чак до Морис Олдфийлд, той бе преминал през всичките стъпала на йерархията и бе шлифовал уменията си в Студената война, завършила преди десет години. За разлика от ЦРУ, чиито директори се назначават по политическа поръчка и невинаги си разбират от работата, СИС от трийсет години насам успяваше да се наложи пред британските премиери и да си издейства началник, който е минал през мелницата.
