— Дойдох за отмъщение — каза той, макар че за какво отмъщение говореше, нямах представа. — Да ти покажа какво съм постигнал, след като ти ме изостави. И виж, виж какво мога! — И разпери широко ръце, макар да го стисках с всички сили за гърлото, да обхване с жест златната орда, която вилнееше около нас. — Доведох ви кралството на мъртвите. Нека се присъединя към теб, братко. Нека поведа нашите армии, нека разширя империята, в този свят и в отвъдния, нека я обединя и излекувам, нека я направя наша. Забрави тези свои приятели и тази съпруга, която дори не си избрал сам… — Погледна към Миана.
И тогава го ударих с цялата си воля, до последната нишка и зрънце. Ударих със силата на империята, със силата на милионите, тук, на това свещено място, в самото сърце на империята, където величието на прежни императори и вярата на поколения бяха прогорили пътечките на моята сила в тъканта на реалното. Вятър се изви около нас, студен и силен. Кай Самърсън се бореше за свободата си, дълбоко в собственото си тяло, защото както благочестивите могат да се пречупят, така и прокълнатите могат да се устремят към опрощение. Вихърът заговори със свой глас и Мъртвия крал най-сетне отвърна на удара.
Волите ни се сблъскаха, моята и неговата, и нито аз, нито той бяхме готови да отстъпим. Зад мен — безкрайният спящ мозък на империята, изгубените надежди, кошмарните сънища, истинска блъсканица, неимоверен натиск. Зад него — мъртвите земи, безутешността на живота, стигнал до своя окончателен край, нетърпимата нужда, жаждата да се върнат. Натискът растеше и растеше, невиждан, безпрецедентен. Усетих как колелото се завърта, как тъканта на всичко и навсякъде започва да се къса. И в този миг разбрах кой стои пред мен.
В същия миг Кай Самърсън се научи да лети. Краката на Мъртвия крал се отделиха от пода, вятърът нахлу в пролуката. Беше малка победа, но безценна, защото изненада врага ми.
Вледених се за миг, разбрал кого държа в хватката си, и тогава, макар Уилям да висеше пред мен слаб, уязвим, открит, макар да знаех, че повтарям почти дословно стореното от баща си… аз го намушках.
Свалих едната си ръка от гърлото му, взех ножа на Кай от канията на колана и го забих дълбоко в сърцето му; усетих как металът изстърга в ребро.
Изсмя се кратко, невярващо, сред фонтан от кръв, после се срина, сякаш бях срязал с ножа конците му.
Пуснах го и той падна, размахал ръце, кръв бликаше от гърдите му. Пада сякаш цяла вечност. Собственият ми брат. Уилям, когото не бях успял да спася, заклещен в шипката. Когото не успях да спася и сега. Чиято смърт беше обърнала живота ми. Тръните ме държаха отново. Той падаше, а аз не можех да го хвана. Трупът на Кай се удари в пода и звукът означаваше край. Уилям вече не беше тук, върнал се бе в мъртвите земи, откъдето ме беше следил толкова години през погледа на толкова мъртви очи.
Парчето пергамент, което ми беше дал Лунтар, изпадна от ръкава ми. Наведох се да го взема, докато мъртвите гвардейци се сриваха из цялата зала, първо на десетки, после на стотици.
„Можеш да го спасиш.“ Четири думи. Заклетите в бъдещето виждат по-малко, отколкото си мислят. Току-що бях пронизал брат си в сърцето.
— Не разбирам. — Макин се отърси от един затиснал го труп, тъмна кръв се стичаше по лицето му в три успоредни линии. Думите му запълниха внезапната тишина. — Как успя да го убиеш?
— Гледах го как умира — отвърнах тихо, завалено. — Стоях скрит и ги оставих да го убият.
Макин се довлече по стъпалата при мен.
— Какво? — Сложи ръка на китката ми и окървавеният нож спря да трепери. Пуснах го да падне на пода.
— Не съм го убил. Той вече беше мъртъв. Умря преди единайсет години.
Мартен се приближи иззад гърба ми. Имаше дълбока рана на рамото, до кокала, едното му ухо липсваше. Взе пергамента, пръстите му трепереха от изтощение.
— Кого да спасиш?
— Брат си. Уилям. Мъртвия крал. Винаги е бил по-умният, по-бързият, по-волевият. А нито за миг не ми хрумна, че смъртта не ще успее да го удържи.
— Смъртта не е каквато е била преди. — Това сигурно бяха най-мъдрите думи, излизали от устата на Кент Червения. Лежеше умиращ сред мъртвите, сред врагове, които сам бе повалил, така разкъсан, че му оставаха броени минути живот. Макин отиде при него.
— Миана! — извиках и в този миг усетих намек за болката, която би ме разкъсала, ако не получа отговор. От Стоте бяха оцелели по-малко от половината, много по-малко. Не видях нито Синдри, нито дядо си или вуйчо си. Ибн Фейд видях. Главата му поне.
— Насам. — И тогава я намерих, притисната към стената зад туловището на Горгот. Червените тролове лежаха пред него сред купчина трупове.
Горгот се надигна, целият в кръв, разкъсан. В едната си шепа държеше сина ми, притиснат към гърдите му.
