Нещо ме прониза, като видях детето си в онзи миг. Нещо по-остро от най-острия меч. Знаех. Знаех, вече със сигурност, че баща ми не е успял да ме натика в своя калъп. Обичах това бебе, нищо че беше малко, грозно и цялото омацано с кръв. Отрицанието, старият ми приятел, се беше стопило в мен. Знаех и друго обаче — знаех със сигурност, че мога единствено да навредя на сина си. Че отровата на баща ми ще зарази и него през мен, ще превърне малкия Уилям в поредното чудовище.
Залитнах назад и се строполих на трона си. Есенно листо се завъртя около краката ми, внесено от мъртъвците. Самотно кленово листо, поаленяло с греховете на сезона. И в този миг разбрах, че съм отровен, така пропит с отрова, че мога единствено да се отроня от клона си. Есента беше дошла за мен. Разкопчах с изтръпнали пръсти катарамите на нагръдника си.
— Не знам… — Мартен поклати глава и коленичи до Кай. — Бил е дете. Малко момче. На колко?… Десет?
— Седем.
— Дете на седем. Изгубено в мъртвите земи. И е намерило обратния път? Станало е крал? — Клатеше глава при всеки въпрос. Виждах още неизречени въпроси, които изплуваха като мехури в главата му.
„Можеш да го спасиш.“ Думите на Лунтар. Човек, който вижда бъдещето.
— Бас ловя, че им е разказал играта. — Мрачна усмивка разтегли лицето ми. Дали онзи ангел, същият, който беше дошъл при мен на прага на смъртта, не бе посрещнал и малкия Уилям? И как ли го е отрязал той? — На бас, че е поел по най-трудната пътека. — Също като с онова конотско копие, Уилям се е хвърлил в най-дълбокото, право в сърцето на мрака, и там е намерил личите. Останалото дори не можех да си го представя.
Кай лежеше безжизнен и празен, Уилям си беше отишъл, мъртвите гвардейци бяха изпопадали до един, само Чела стоеше сред лъскавите им брони. Бях победил враговете си и въпреки това скръбта оставаше, по-остра, по-истинска, по-чиста, скръб, която притежавах отколе. Тя ехтеше по пътя зад мен, като камбана, която отброява годините, първият ѝ звън отекнал в онази бурна нощ, сред тръните на шипката. Не радостта ни оформя в калъпа си, а скърбите — те са подводното течение, те са припевът. Радостта е малотрайна стока.
— Позволих на тръните да ме задържат и това отвори пукнатина през всичките ми дни, пукнатина по-дълбока от чувствата, които разделя като гранична бразда. — Калиграфията на онези белези още личеше по кожата ми, писанията никога нямаше да се изтрият. — Всичко си има време — цитирах Еклисиаста шепнешком. — Време да се родиш, и време да умреш.
— Той ще се върне. Не можеш да го унищожиш — обади се Чела откъм купчините трупове, бившата ѝ войска. Беше… нито доволна, нито тъжна. Изглеждаше по-изгубена отвсякога.
— Не искам да го унищожа — отвърнах. — Той ми е брат. Да го спася е моя отговорност, винаги е било. — Знаех какво да направя. Винаги съм знаел. Сложих ръка на трона. — Не бях подозирал, че ще е така сладко и горчиво едновременно. — В дъното на залата синът ми се разплака в обятията на майка си, и двамата така болезнено красиви. Брат ми винаги щеше да се връща, момченцето ми винаги щеше да е в опасност, защото болката ни се бе превърнала в колело, а светът лежеше разцепен. Моят брат, моят син, моята вина.
Сълза се плъзна бавно по бузата ми.
Изправих се някак, макар силата да ме беше напуснала. Отидох при Макин, който клечеше до Кент. Мартен ме последва, застана до рамото ми. Приближи се Райк, окървавен, но цял, държеше златна верига, украсена с диаманти и кръв — явно дори сега се чувстваше длъжен да остане верен на навиците си.
— Не искам да го унищожа — казах. — Искам да го спася. Трябваше да го спася още тогава, когато тръните ме държаха. Точно тогава всичко се обърка. — Разтърси ме страх, внезапен и свиреп, страх от онова, което трябваше да направя, страх, че няма да ми стигне смелостта.
— Не. — Мартен, зад мен. Мартен, който винаги разбираше пръв. Мартен, който не бе успял да спаси сина си, чието момченце бе умряло пред очите му. Няма право и криво в тези неща. Има само криво. — Недей. — Думата го задави.
— Смъртта не е… — И Кент Червения умря, заобиколен от приятелите си, които го обичаха, всеки посвоему.
— … каквато е била преди — довърших аз вместо него.
Чела пристъпи към нас. Никой не понечи да я спре.
— Той е на място, където не можеш да го последваш, Йорг.
— Не можеш. — Гласът на Мартен, натежал от разбиране.
— Дори сега ми казват, че не мога, Макин — рекох аз, наполовина с тъга, наполовина с радост от края. Горчивото и сладкото. — Казват ми „недей“ и си мислят, че все трябва да има нещо, което не бих пожертвал, за да получа онова, което искам. — От което се нуждаех.
Макин вдигна очи да ме погледне, объркан, но разбрал, че никой от нас не говори за Кент. Понечи да се изправи и точно тогава аз го ударих. Макин е силен мъж и чевръст, затова трябва да го издебнеш добре, да подбереш грижливо момента, иначе нямаш шанс. Да избереш момент, когато равновесието му е нарушено. Ударих го толкова силно, че да си счупя ръката. И я счупих. Той се срина като чувал с картофи, разперил ръце, едната удари пода почти в краката на Чела.
