Чип не беше убил баща ми. Поне не собственоръчно.
— Добре — рекох, преди да си счупи врата от клатене. — Струва ми се обаче, че знаеш нещо. Ето какво ти предлагам. Ще предадеш едно съобщение от мен. Ще го направиш ли?
Той кимна. Примигна.
— Кажи на нацистите в планината, че някой се е заинтересувал от тях. Кажи им, че не вярвам, че родителите ми са загинали при пътен инцидент и ще потърся сметка за случилото се. Ясно ли е?
Той отново кимна. Пуснах косата му, отворих вратата и излязох под дъжда.
Сетне се наведох и го погледнах. Устата му бе разкривена от удивление и ужас, по брадичката му се стичаше кръв.
Обърнах му гръб и се отдалечих. Ръцете ми трепереха.
Боби стоеше облегнат на плота в кухнята на родителите ми и пиеше минерална вода. Когато влязох, вдигна поглед към мен. Бях вир-вода, през целия път до къщата ме беше валяло.
— Какво направи?
— Нищо.
— Добре — рече след кратък размисъл той.
Надигна чашата и изпи остатъка от водата на един дъх. Едва тогава се сетих, че минералната вода бе от последните покупки на родителите ми.
— Има ли още вода?
— Малко.
— Не я пий.
Свалих си палтото.
През прозореца се виждаше, че холът на Мери свети. Надявах се да не е разбрала, че все още съм в града. Щеше да се обиди, че не съм се отбил. Сетне си дадох сметка, че лампите в къщата са запалени и че колата ми е отпред, така че вероятно вече знаеше. Не размишлявах особено трезво.
Боби стоеше със скръстени ръце.
— Е — попитах, — как мина денят?
— Хайде, Уорд — изръмжа раздразнено той.
Поклатих глава. Той вдигна рамене и заобяснява:
— Проверих мястото на злополуката. Като се има предвид положението на колата, в която са се забили, напълно възможно е майка ти просто да не е взела завоя. Доста е остър, а тогава е било и мъгливо.
— Да бе! — прекъснах го аз. — А тя е шофьор само от четирийсет години. Вероятно никога не е виждала остър завой и през цялото време, докато са живели тук, не е минавала нито веднъж през онова кръстовище. Предполагам, че сокът от касис и мъглата са й дошли твърде много. Сега разбирам. Цяло чудо е, че колата не е прескочила близката къща.
Боби не ми обърна внимание:
— Недалеч от мястото на злополуката има малка бензиностанция и магазин за видеокасети под наем. Няма нужда да казвам, че никой от служителите, с които разговарях, не е бил дежурен в нощта на катастрофата. Видеотеката се държи от двама братя. Онзи, с когото разговарях, е сигурен, че брат му не е разбрал нищо, докато не е видял полицейските коли.
— Не е ли чул сблъсъка на тежки метални предмети?
— Знаеш как са тези магазинчета. Имат огромни телевизори, които винаги гърмят, та да ти се пръсне главата, а продавачът си убива времето с индустриални количества бира и марихуана. Надали ще разбере, дори да го удариш с чук по главата. Затова отидох на бензиностанцията и там ми дадоха телефона на управителя. Обадих му се и той ми продиктува адреса на дежурния в нощта на катастрофата.
— Какво му каза?
— Че помагам на полицията в разследването.
— Чудесно, сега местните ченгета ще ме погнат.
— Уорд, на кого му пука?
— Аз не съм вече в Управлението, Боби. Не съм застрахован срещу неприятности с полицията.
Боби махна пренебрежително и продължи:
— И така, отидох у тях. Той също не е видял нищо. Чул шум и си помислил, че някой се опитва да краде от бензиностанцията му. Почудил се дали да не се обади в полицията, но докато реши, тя вече била там.
— Добре. — Не бях очаквал Боби да научи нещо повече, но той настояваше да разпита. — Какво друго?
— Ами тогава, както се бяхме разбрали, дойдох тук.
— Намери ли нещо?
Той поклати глава:
— Абсолютно нищо.
— Нали ти казах!
— Каза ми — тросна се той. — Не само че си красив, Уорд, ами и винаги си прав. Човече, иска ми се да бях гей! Нямаше да търся повече мъжа на мечтите си. Ти си съвършен. Хайде сега, разказвай.
— Мястото от първата сцена на видеозаписа се нарича „Палатите“ и се намира в долината на Галатин. За да живееш там, трябва да си наистина червив от пари и нямаш право дори да видиш къщите, докато не докажеш, че си достоен за тях.
— „Палатите“ ли? Откъде са го изкопали това име?
— Не знам. Сигурно се мислят за царе. Може би дори за богове. С толкова много пари — вероятно не без основание.
— Сигурен ли си, че е това?
— Без съмнение, фоайето е съвсем същото като на записа. Това е мястото. И те много, ама много внимателно избират кой ще се присъедини към тях.
— Защо тогава не ми се обади?
— Обадих се. Сигурно няма покритие. Телефонът беше в джоба ми, така че нямаше как да разбера.
— Как беше?
— Барикадирано. Не видях никого от обитателите. Накрая зърнах само един човек, но съвсем за кратко. По принцип, който има пари, не желае да му досаждат простосмъртни. Това е смисълът на такива места. Прегледах плановете на къщите. Не са обикновени жилища. Проектирани са по специален начин.
— Какъв?
Извадих химикалка и начертах набързо една схема.
