Телефонът ми иззвъня и ме изплаши до смърт. Номерът на екранчето ми беше познат.
— Кой е?
— Нина Бейнам. Добре ли си? Звучиш странно.
— Може да се каже. Какво има?
Не бях на себе си и изобщо не ми се говореше за серийни убийци.
— В Дайърсбърг сме. Вие къде сте?
— „Норт батън“ 34.
Тя замълча за миг.
— Би ли повторил? — Гласът й звучеше странно. — „Норт батън“ 34 ли каза?
— Да.
— Там не живее ли някой си Харолд Дейвидс?
Сърцето ми заби по-силно.
— Откъде, по дяволите, знаеш?
— Стойте там и не мърдайте. Внимавайте много. Ей сега идваме.
Връзката прекъсна. Чух стъпките на Боби и се обърнах към вратата. Изражението му ме накара да затая дъх.
— Дейвидс го няма — обяви той.
— Къде е?
— Просто го няма. Измъкнал се е отзад.
Изтичах при прозореца, дръпнах завесата. Голямата черна кола я нямаше.
Обърнахме дома на Харолд надолу с главата. Нямаше нищо интересно. Това бе просто една стара спретната къща, пълна с вехтории.
След десет минути на входната врата се потропа.
Нина още думкаше с юмрук, когато вратата се отвори. Уорд Хопкинс се изправи на прага. Занд го избута, нахълта в къщата и започна да обикаля стаите.
— Какво прави? — възкликна Уорд.
Тя не му обърна внимание:
— Къде е Дейвидс?
— Избяга.
Зениците му бяха разширени, под очите му имаше тъмни кръгове. Изглеждаше, сякаш не е спал с дни.
— Избяга ли? — кресна тя. — Защо го изпуснахте? — И тропна гневно с крак.
Боби се появи откъм кухнята.
— Не сме — оправда се той. — Просто изчезна. Какво значение има всъщност? Откъде изобщо знаете за него?
Тя измъкна малък бележник от чантичката си, отвори го и му го показа. На него бе записана информацията, която беше получила по телефона по време на полета от Лос Анджелис.
— „Палатите“ са разработени под прикритието на безброй фиктивни фирми, но все пак успяхме да ги разкрием. Основният предприемач е някоя си „Глобална антивирусна компания“, регистрирана на Каймановите острови. Законният им представител за Монтана е господин Харолд Дейвидс.
— Мамка му! — изруга Боби.
Обърна се и се върна в кухнята. Уорд я изгледа изненадано:
— Сигурно грешиш. Ние току-що говорихме с него. С Дейвидс. Той ми разказа… разказа ми много неща. Наистина знае за „Палатите“, но от други източници. Той не работи за тях. Опитал е да помогне на родителите ми да се спасят от онези хора.
— Не знам какво ти е разказал, но ми се струва, че господин Хопкинс не е този, за когото се представя.
В този момент Занд излезе от една стая. Нина поклати глава и забърза към стълбището.
— Какво търси Занд?
— Един човек — отвърна тя.
Гласът й звучеше твърде спокойно. Уорд си даде сметка, че под професионалната си маска тя кипи от напрежение.
— Надявам се, че не е вече труп — добави.
— Не може да е тук — възрази Уорд. — Харолд не е убиецът. Той е стар. Той…
— Нина, имаш ли номера на „Палатите“? — прекъсна го Боби; стоеше на вратата на кухнята с телефон в ръка.
Тя погледна бележника си, разлисти го:
— 406-555-1689. Чува се обаче само предварително записано съобщение и куп глупости. Защо?
Боби направи гримаса, която можеше да се разтълкува като усмивка:
— Харолд се е обадил на този номер преди двайсет минути. В наше присъствие.
— Ама… — заекна Уорд; за момент остана с отворена уста, сякаш опитваше да измисли някакво обяснение. — Той изглеждаше уплашен. Нали го видя. Седеше и трепереше. Очакваше да дойдат да го убият, както са убили Мери и Ед. Сам го видя, за Бога! Видя как изглеждаше.
— Наистина изглеждаше уплашен, Уорд. Но от нас. Мислел, е, че знаем за него. Мислел, е, че сме дошли да го пребием.
Занд се върна при тях и заяви:
— Няма я тук.
Хопкинс бе напълно объркан:
— Защо тогава ни разказа всичко това?
— Ти разкри, че е участвал в събитията в Хънтърс Рок. Спомена записа, бележката. Позна го. Той нямаше представа каква част от истината ти е известна. Възможно бе да блъфираш. Най-простото решение бе да ти разкаже всичко, като спести само своята роля. — Боби изруга гневно; явно приемаше измамата много лично. — Не смяташ ли, че разположението на „Палатите“ на половин час път от дома му е твърде голямо съвпадение?
Нина го гледаше недоумяващо:
— Какво е станало в Хънтърс Рок?
— По-късно ще ти обясним — отвърна Уорд; изведнъж самообладанието му се възвърна. — Нека преди това намерим Дейвидс.
Един телефон иззвъня. Всички посегнаха към джобовете си едновременно. Беше телефонът на Занд.
— Да? — обади се той.
— Здравейте, полицай.
Занд и Нина се спогледаха.
— Кой е?
— Един приятел. Макар че, признавам, още не сме се виждали лично. Не по моя вина. Вие не бяхте достатъчно досетлив, за да се срещнем.
— Кой е?
Занд почувства как космите по ръцете му настръхват, побиха го тръпки. Мъжът от другата страна на линията се изкиска:
— Мислех, че ще се досетиш. Аз съм Праведника, Джон.
— Глупости.
— Не са глупости. Намирането на Ван беше добро попадение. Ти го подтикна към правилното решение. Благодарни сме ти за това.
Устата на Занд бе пресъхнала; той изхриптя:
— Ако си Праведника, докажи го.
Нина ахна потресено. Двамата мъже се втренчиха в Занд.
