От практиката знаеше, че безобидните лъжи и фантазии често се оказват неустоими. Според него това беше основната причина шофьорите изобщо да спират. Той беше пътувал с канцеларски плъхове, които се представяха за мениджъри; с мениджъри, които се представяха за предприемачи; с предприемачи, които се хвалеха със смайващи успехи; с дребни служители, които твърдяха, че са собственици на компанията; с медицински сестри, представящи се за лекари, и с лекари, които обявяваха, че са хирурзи. Хората обичаха да разперват криле, поне лекичко. Обичаха да се превъплъщават в друг живот, макар и за час-два, да го вкусват, да се наслаждават на блясъка му, да изпробват фантазиите си.
От подобно нещо никой не можеше да пострада.
Всичко беше част от забавлението.
Но лъжите на Алън Кинг звучаха различно.
В това, което казваше, нямаше дори троха грандоманщина. Този човек не искаше да се представи за по-велик, по-добър, по-умен или по-секси. Просто сипеше купища глупави и тривиални технически лъжи без никаква причина.
Например за сините дънкови ризи. Те не носеха нищо корпоративно. Не бяха добре скроени и безупречно изгладени дрехи с логото на компанията, избродирано над джобчетата. Не бяха носени преди, не бяха нито прани, нито гладени. Бяха боклуци от евтин магазин, свалени от рафта и направо облечени. Ричър ги познаваше много добре по простата причина, че често си купуваше такива.
Друг пример: Кинг обяви, че не са спирали цели три часа, но стрелката за горивото показваше три четвърти пълен резервоар. Което по най-прости изчисления означаваше, че шевито може да се движи с един резервоар в продължение на дванайсет часа. Или — при средната скорост по магистралите — да измине близо хиляда и шестстотин километра. Което, разбира се, беше невъзможно.
Трети пример: бутилката минерална вода, която Кинг му подаде, за да преглътне аспирина на Карън Делфуенсо, беше все още студена. Което също беше абсурдно след три часа престой в затопленото купе.
Лъжи.
Четвърти пример: Кинг заяви, че живее някъде на територията на Небраска, но след това добави, че в същото населено място живеят още милион и половина души. Това също беше невъзможно. Цялото население на Небраска не беше много повече от милион и половина. Около четиристотин хиляди обитаваха Омаха, други двеста и петдесет живееха в Линкълн. Градовете с население над един милион в страната бяха девет. Осем от тях бяха много по-големи или доста по-малки от милион и половина. На това число донякъде отговаряше единствено Филаделфия.
Дали пък тези хора всъщност не бяха от Филаделфия? Или Кинг бе включил и предградията? Но в такъв случай Филаделфия щеше да се окаже прекалено голяма, а останалите средно заселени места да се изкачат нагоре в класацията и да се превърнат във възможности. Такива като Калъмбъс например. Или Лас Вегас, или Милуоки, или Сан Антонио.
Но в Небраска нямаше населени места от подобен калибър.
Просто липсваха.
И защо Карън Делфуенсо не говореше? Беше казала едно „аз имам“, когато стана дума за аспирина, а при запознаването само промълви името си. Това беше всичко. И Ричър можеше да мълчи с часове, но дори той се опитваше да поддържа учтив разговор. Делфуенсо би могла да направи същото, но не го направи.
Защо?
Това не е мой проблем, помисли си той. Неговият проблем беше да се добере до някой автобус за Вирджиния и той го разрешаваше със скорост от сто и двайсет километра в час. Облегна се назад и затвори очи.
Джулия Соренсън изскочи от бункера, свали найлоновите терлици и ги пъхна в чантата си заедно с ръкавиците. След това извади телефона си и повика патолог и екип криминолози от ФБР.
Насочи се към полицейската кола, в която чакаше свидетелят. Нямаше смисъл да го изкарва навън в този студ. Гудман се качи отпред, а помощникът му се завъртя към задната седалка. Нормално заседание. Двама отпред, двама отзад, разделени от блиндирано стъкло.
Свидетелят беше слаб и жилав петдесетгодишен мъж във ватени работни дрехи. Поднесе им историята доста несвързано, точно според очакванията на Соренсън. Тя беше наясно с ограниченията на подобни показания. Още като курсант в Куонтико я бяха изпратили да разпита някакъв доктор, заподозрян в измами със средства от здравната каса. Тя се озова в препълнена чакалня, където изчака доста време, преди да бъде приета. В един момент в кабинета се втурна въоръжен мъж, който стреля няколко пъти във въздуха, преобърна съдържанието на шкафовете в търсене на упойващи вещества и изчезна. Разбира се, по-късно се оказа, че това е инсценировка. Докторът и бандитът бяха актьори, стрелбата беше с халосни патрони, а пациентите в чакалнята — курсанти като нея. Показанията на очевидците относно външността на бандита се оказаха доста различни. И в повечето случаи противоположни. Никой не помнеше какъв е бил той — нисък или висок, дебел или слаб, чернокож или бял. От този момент нататък Соренсън приемаше свидетелските показания с голяма доза резерви.
— Видяхте ли кога се появи човекът със зеленото палто? — попита тя.
