Издирваният полностью

Това беше добре. Значи бе залегнала някъде наблизо, невидима за противника. Погледна в обратна посока. Нещо проблясваше в калта. Малко и светло. Ръката на Соренсън. Или лявата, или дясната. Зависи как беше паднала.

Знаеше, че няма да получи отговор, но въпреки това прошепна:

— Джулия?

Тишина.

— Делфуенсо?

Тишина.

— Делфуенсо? Карън? Там ли си?

— Ричър? — долетя дрезгав и задъхан глас. — Улучиха ли те?

— Улучиха Соренсън.

— Лошо?

— Повече от лошо.

После Ричър запълзя напред. На лакти и колене, с наведена към земята глава. Като дървеница върху чаршаф, мина му през ума. Но ако врагът го вижда, вече щеше да е мъртъв. Рискува да погледне пред себе си. Само с едно око, колкото да коригира посоката на пълзенето. Спря на една ръка разстояние от светлото петно и напипа китката на Соренсън. Беше все още топла. Хвана я с два пръста и леко стисна.

Не се нуждая от грижите ти!, беше му се сопнала тя.

Пулс нямаше. Само влажна и отпусната кожа. Пропълзя още половин метър и пръстите му се плъзнаха нагоре. По ръката, рамото и шията.

Пулс нямаше.

Шията ѝ беше хлъзгава от кръвта и мозъчната тъкан. И едновременно с това грапава от хилядите костни частици. Челюстта ѝ си беше на мястото. Носът също. И очите — някога сини, настоятелни, любопитни. Но над очите нямаше нищо. Куршумът я беше улучил в средата на челото, отнасяйки върха на главата. С косата и всичко останало. Скалпът ѝ беше отзад, увиснал на парченце кожа. И друг път се беше натъквал на подобна гледка.

Провери шията ѝ още веднъж.

Пулс нямаше.

Избърса дланта си в пръстта и започна да потупва около нея, търсейки пистолета. Нямаше го. Беше отхвръкнал от ръката ѝ. Можеше да бъде навсякъде. Черен поликарбонат, изчезнал в мрака. Отказа се да го търси. Напипа рамото ѝ и плъзна ръка надолу. С усилие повдигна отпуснатото тяло, дръпна нагоре пуловера и откачи резервните пълнители от мястото им отзад на колана. Бедрата ѝ все още бяха топли. Памучна риза, тяло под нея. Нито много твърдо, нито много меко. Легна по корем и пъхна пълнителите в джоба си. После започна да се оттегля, отново на лакти и колене. Леко странично, като огромен рак. Насочи се към позицията на Делфуенсо, която беше доста далече. Някъде между трийсет и четирийсет метра.

— Мъртва ли е? — прошепна тя.

— Да, убита на място.

Мълчание.

— По дяволите! Много я харесвах! — промълви най-сетне Делфуенсо.

— Аз също — рече Ричър.

— Голяма загуба за Бюрото. — В гласа ѝ се долавяше гняв.

— Случват се и такива гадости — каза Ричър. — Гледай напред.

— Така ли реагирате вие в армията?

— А как реагирате вие във ФБР?

Тя не отговори.

— Сега какво? — попита след продължителната пауза Делфуенсо.

— Трябва да се върнеш при колата. Като пълзиш през цялото време. Обади се в Куонтико и ги запознай със ситуацията. Не забравяй да им кажеш, че „Уайтман“ е най-подходящата за тях база. Може би трябва да се свържеш и с Омаха. Нейният пряк началник се казва Антъни Пери. Веднъж вече разговарях с него. Мисля, че нощният дежурен ѝ е приятел. Внимавай как ще му поднесеш новината. Обади се и на онзи криминолог от екипа ѝ. Най-добре да го научи лично от теб.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не — поклати глава Ричър. — Отивам да пипна онзи снайперист.

— Не можеш да го направиш сам.

— Но не мога и да те взема със себе си. Имаш дете.

— Не те пускам. Заповядвам ти да се оттеглиш!

— Това няма да стане.

— Остави нещата в ръцете на Куонтико.

— Маккуин не може да чака толкова дълго.

— Ще те убият. Там вътре може да има стотици от тях.

— Ти каза две дузини.

— И две дузини не са малко. Става въпрос за хладнокръвни и добре обучени главорези.

— Сега ще разберем колко са обучени. Може да са били добри в отбора на гимназията, но нека видим как ще се справят с професионалист от Висшата лига.

— Не мога да те пусна. Няма да оцелееш. По-добре да те гръмна още сега.

— Няма как да ме спреш. Аз съм цивилен.

— Което значи, че Маккуин и Соренсън не означават нищо за теб. Остави ни да се погрижим за своите.

— Бих ви оставил, но във въздуха не се чуват самолетите на отряда ви за бързо реагиране.

— Вече са близо.

— В момента са някъде над Охайо. Или над Индиана. Това не е близо.

— Какво ще спечелиш, ако те гръмнат и теб?

— Нищо. Но може и да не ме гръмнат.

— Възможен е всякакъв изход, нали?

— Така е.

— И един от тях е да загинеш.

— Да.

— Защо го правиш?

— Харесвах Соренсън. Много я харесвах. Беше честна и почтена с мен.

— В такъв случай иди на погребението ѝ. Публикувай некролог, започни да събираш пари за паметник. Не е нужно да влизаш в бой заради нея.

— Боят ми предлага по-добри възможности.

— По какъв начин?

— Дава ми шанс да оцелея в тази ужасна нощ.

— Колко добър шанс? Ако се върнеш с мен, оцеляването ти е сигурно.

— Нищо подобно — поклати глава Ричър. — Ако се върна с теб, гарантирано ще умра от срам.