Тунелът утихна. За миг Ричър остана на място, опитвайки се да прецени каква част от този грохот е преминала през плътно затворения вътрешен портал. Вероятно малка, а може би никаква. Порталът беше проектиран да издържи на ядрен взрив с мощност сто мегатона. Изстрелването на 9-милиметров патрон и трясъкът на катастрофирал автомобил бяха нищо в сравнение с него.
Насили смачканата шофьорска врата и се измъкна навън. После заобиколи сплесканата предница на пикапа. Вторият пазач беше почти прерязан на две. От всички дупки на тялото му течеше кръв. Беше мургав, с черна коса. Със сигурност чужденец. Но всички кървим по един и същ начин, помисли си Ричър, после вдигна пистолета и прекрати мъките му с единичен изстрел зад ухото, произведен почти от упор. Ненужно разхищение на муниции, но добрите маниери си имаха цена.
От силата на удара картечните пистолети бяха паднали пред пасажерската седалка. Ричър ги измъкна оттам и ги преметна през раменете си. Единият отляво, другият отдясно. После смени наченатия пълнител на глока с един от онези, които беше свалил от колана на Соренсън. Понякога става така, че два патрона могат да изиграят решаваща роля.
След това се изправи, прекоси разстоянието до вътрешния портал и натисна големия червен бутон.
72
Разнесе се стържене на стартер, последвано от глуха кашлица. После двойката големи дизелови двигатели оживяха и вътрешният портал започна да се отваря. Усещането беше друго. Нямаше нищо общо с онова, което изпитва шофьорът в кабината. Двигателите издаваха оглушителен грохот. Навярно бяха предназначени за тежки тирове от сорта на „Мак“ или „Питърбилт“. Защото порталите бяха огромни и със сигурност тежаха колкото цяла къща.
Отблизо имаше чувството, че крилата се движат по-бързо. Но може би ставаше въпрос за обикновена илюзия. Нещо напълно разбираемо. Защото процепът за човешка фигура идва доста по-рано от този за цял автомобил. Всичко беше относително. След десет секунди щеше да има достатъчно пространство, за да излезе на сцената.
Големите дизели продължаваха да си вършат работата. Процепът стана шейсетина сантиметра.
После седемдесет.
Ричър вдигна глока и се шмугна през процепа.
Оттатък нямаше никой.
Беше се озовал в нещо като гараж, петнайсет на петнайсет. Празен, ако не се броеше тъжният стар пикап, зарязан в ъгъла. Очукан, сив на цвят, с изпуснати гуми. Останалото беше гол бетон, нашарен от тъмни петна машинно място. Стената в дъното беше от сравнително нов шперплат, докато страничните стени и таванът бяха гол бетон. На практика се получаваше нещо като продължение на входния тунел, широко петнайсет и вероятно дълго сто и петдесет метра, но преградено с шперплат.
Изходите от гаража бяха три, без да се брои този, през който току-що беше проникнал Ричър. Преградата в дъното беше с нова врата, а страничните стени си имаха свои, поставени още при строителството. Рамките бяха монтирани навътре в бетона и ясно показваха дебелината му — толкова голяма, че пред вратите се образуваха нови малки тунели. Ричър направи опит да си представи сложността на кофража и педантичността на военните инженери, които бяха инспектирали неговото изграждане, а след това и изливането на огромните количества бетон.
Оригиналната врата вдясно беше покрита с голям лист прозрачен найлон, прикрепен в ъглите с цяла ролка тиксо.
По неизвестни причини.
Подчинявайки се на принципа
Ричър я натисна, бутна вратата и се озова в квадратно помещение с две стари и две нови стени. Нещо като стая за персонала. Удобни фотьойли, един от които беше зает. Но не от Маккуин. Човекът понечи да се изправи, после рухна обратно. Изстрел в тялото, а не в главата. Така беше по-сигурно. По-голяма мишена. Тук нямаше нужда от бърза мозъчна смърт. Ситуацията не го изискваше.
