— Но по нищо друго не приличат на повечето престъпници. Тук не става въпрос за сбиване или грабеж, които са излезли от контрол. Носели са костюми. От случая се интересува самият Държавен департамент. Въпреки това са били неподготвени. Не са планирали нищо и през цялото време са импровизирали. Стигнали са дори дотам да отмъкнат автомобил за бягството си. Защо, за бога?
— Може би не са планирали, защото не са очаквали да имат нужда от подобно нещо.
— Не идваш чак в Небраска, за да убиеш някого, без да си направиш план.
— Може би не са дошли, за да го убият. Или поне не веднага. Може би нещо внезапно е излязло от контрол. Повечето убийства се извършват спонтанно.
— Съгласна съм — каза Соренсън. — Но нищо друго в този случай не ми се струва спонтанно.
Гудман изпрати един от подчинените си да провери контейнерите за смет зад магазина. После началникът на криминолозите се измъкна от червената мазда със задника напред и пристъпи към Соренсън с две снимки в ръка. Първата беше цветна, направена с полароид. На нея беше запечатано лицето на убития. Почистено, с отворени очи и нагласено така, че да изглежда максимално живо.
Тъмните му очи имаха бадемова форма, леко извити нагоре в краищата. На дясната му буза, ниско долу, личеше малка кръгла бенка. На лицето на жена подобна бенка щеше да се нарича привлекателна или дори разкрасяваща, но за мъж си оставаше просто бенка.
Втората снимка беше на същото лице, но черно-бяла, с лошо качество. Почти сигурно направена от охранителна камера. Изпъстрена с черни точици, леко размазана от движението на евтиния обектив и от луминесцентното осветление. Очите обаче се виждаха съвсем ясно. Бенката също беше там, на същото място, уникална като баркод или пръстов отпечатък, категорична като ДНК проба.
— Къде е направена? — попита Соренсън.
— На гишето на агенцията за коли под наем в Денвър — отвърна криминологът. — Жертвата е наела маздата лично днес сутринта, малко след девет. Всъщност вече вчера сутринта. Километражът показва, че е тръгнал директно за Небраска, с незначителни отклонения.
— Това е доста път.
— Малко повече от хиляда и сто километра. Десет до единайсет часа. Едно спиране за зареждане. В момента резервоарът е почти празен.
— Сам ли е пътувал?
— Не знам — сви рамене криминологът. — Не съм бил там.
Предпазлив тип от старата школа, внимателен към детайлите, вероятно в лошо настроение. Нощна смяна на кучешки студ насред нищото.
— Най-доброто ти предположение? — подхвърли Соренсън.
— Аз работя с факти — отвърна криминологът. — Не използвам предположения.
— Тогава разсъждавай.
Криминологът направи гримаса.
— По задната седалка липсват веществени доказателства — каза той. — В замяна на това и по двете предни седалки има следи. Това сочи, че е пътувал с още един човек, вероятно от Денвър. Има и друга версия — да е пътувал сам, а следите по втората седалка да са от двамата извършители, които са се придвижили до тук с тази кола.
— Да или не?
— Бих казал, че е пътувал сам. На шофьорската седалка има доста повече следи в сравнение с другата.
— Които се дължат на хиляда и сто километра път, сравнени с петкилометров пробег на местна почва?
— Не мога да правя такива сравнения. Обикновено повечето следи се изтъркват още през първите няколко минути на карането.
— Да или не на базата на вашия опит?
— Вероятно да. Шофьорската седалка носи следи от продължителна употреба за разлика от тази на пътника.
— А как са пристигнали двамата извършители? Само по костюми, без връхни дрехи?
— Нямам представа, госпожо — отвърна криминологът и се отдалечи по посока на колата.
— И аз нямам — въздъхна Гудман. — Моите хора не са видели изоставени коли. Специално им наредих да си отварят очите.
— Очевидно не са изоставили кола — каза Соренсън. — Ако са имали своя, нямаше да отвлекат сервитьорката от бара. А ние трябва да разберем откъде се е появил четвъртият пътник. И да научим къде е бил, докато приятелите му са си вършили работата в бункера.
— Поне той бие на очи.
— Точно така — кимна Соренсън. — Горила с размазана физиономия. Всеки би го запомнил.
Телефонът ѝ иззвъня и тя натисна копчето. Гудман забеляза как изправя гръб и лицето ѝ се променя. Тя слуша около половин минута, после кимна и каза:
— Добре. — След малко добави: — Ще имам грижата.
След това прекъсна връзката.
Изправеният гръб влизаше в противоречие с думите ѝ. Все пак беше казала „добре“, а не „слушам, сър“.
Значи не беше разговаряла с никой от шефовете си. Нито с този от местното оперативно бюро, нито с главния във Вашингтон.
— Кой беше? — не се стърпя Гудман.
— Дежурният офицер в един от отделите на Лангли.
— Лангли, Вирджиния?
Соренсън кимна.
— Току-що и ЦРУ прояви интерес към тази бъркотия — обяви тя. — А аз трябва да им изпращам междинни доклади през цялата нощ.
23
