ми погостуваш. Ще се тревожа за теб, докато тази gros cochon’ е на свобода.
Тя обмисли предложението.
- Благодаря ти, но имам много работа. Сега, когато Рено го няма, в катедрата ще настъпи
хаос. Задръж шлема, колкото желаеш.
- Много добре, но поне помисли дали да не прено-щуваш в моя апартамент.
- Може би е добре да приемеш поканата на мосю Дарне - каза Остин. - Сутринта ще
измислим план.
Скай отново помисли и каза, че трябва да се върне в апартамента си, за да си вземе малко
дрехи. Щом стигнаха там, Остин я накара да изчака в коридора, докато се увери, че вътре
няма никого. Не мислеше, че бледият ще бъде толкова дързък със стрела в рамото, но се
убеди във високия му праг на болка и талант за неочаквани ходове.
Скай почти беше приключила с приготвянето на багажа, когато телефонът на Остин иззвъня.
Той поговори кратко, а когато затвори, на лицето му беше изписана усмивка.
- За вълка говорим, а той в кошарата. Беше секретарят на Расин Фошар. Утре имам
аудиенция със самата гранд дама.
- Фошар? Не можах да не забележа реакцията ти, когато Дарне обясняваше за брадвата.
Какво става тук?
Остин й разказа набързо за посещението си в музея на въздушното дело и за връзката на
Ледения човек с фамилията Фошар.
Скай дръпна ципа на сака.
- Искам да дойда с теб!
- Не мисля, че е добра идея. Може да се окаже опасно.
Тя се изсмя презрително.
- Какво може да й е толкова опасното на една старица?
- Може да звучи глупаво - призна Остин, - но цялата тази работа с тялото в леда, шлема и
кретена, който е убил Рено, явно е свързана със семейство Фошар. Не искам да се замесваш в
това.
- Аз вече съм замесена, Кърт. Аз попаднах под глетчера. Моят кабинет и апартамент бяха
претърсени, очевидно заради шлема, който изнесох от ледника. Моят приятел щеше да бъде
убит, ако не беше ти. - Тя скръсти ръце и изстреля решаващия си довод. - Освен това, съм
специалист по оръжията и познанията ми може да са от полза.
- Убедителна си - съгласи се Остин, претегляйки доводите за и против. - Добре, ето какво ще
направим. Ще те представя като своя асистентка и ще използваме измислено име.
Тя се наведе и го целуна по бузата.
- Няма да съжаляваш!
- Дано - рече той. Никак не беше сигурен, че постъпват добре, макар да съзнаваше, че Скай
има известно право.
Тя беше привлекателна жена и времето, прекарано с нея, никога не беше изгубено. Засега
нямаше пряка връзка между семейство Фошар и убиеца, когото за себе си нарече „бледия”. Но
предупредителните думи на Гросе продължаваха да ехтят в ушите му:
„Говори се, че имали минало.’’’’
Мъжът от все сърце си пееше „Спомени”, когато пред предното стъкло сякаш от нищото се
появи огромно яркочервено петно и кабината се разтресе от оглушителен рев. Той рязко
завъртя волана вдясно и камионът се хвърли в канавката. Дървените клетки, които
превозваше, се посипаха по земята, разлетяха се трески и стотици писукащи пилета се озоваха
на свобода. Шофьорът се измъкна от кабината, вторачил поглед в аленочервния самолет с
орел на опашката, който стремително приближаваше към него. Наложи му се да се наведе
бързо сред вихър от пера, защото самолетът премина току над главата му. После се издигна
високо в небето и направи победен лупинг. Пилотът така се заливаше от смях, че едва не
изгуби контрол над машината. Изтри очите си с ръкав и литна ниско над лозята, които се
простираха на стотици акри от двете страни на пътя. Само с един ключ той изпусна облак от
пестициди, които се изляха от двата контейнера под крилете на самолета. После пое в друга
посока. Долините с лозя се смениха с мрачни лесове и тъмни езера, които придаваха на
пейзажа под крилата му особена меланхолия.
Самолетът подмина дърветата и се насочи към далечните зъбери, които се се мержелееха на
хоризонта. С приближаването си те се превърнаха в охранителни кули на дебела каменна
стена, заобиколена от широк ров със застояла зеленясала вода и обширни градини, пресечени
от пътечки. Самолетът избръмча
край покрива на импозантния замък, после прелетя над гората, спусна се на една зелена
полянка и спря до „Ягуара”, паркиран в края на пистата. В мига, в който пилотът излезе от
кабината, сякаш от нищото се появи цял екип, който изтика самолета в малък хангар.
Без да им обръща внимание, Емил Фошар тръгна към колата си с елегантна атлетична
походка. Мускулите му издуваха пилотския костюм от черна италианска кожа. Той свали
очилата си и ги подаде заедно с ръкавиците на шофьора. Като продължаваше да се подхилва
на изражението на фермера с камиона, той се настани на плюшената задна седалка и си наля
коняк от барчето.
Фошар имаше класическите черти на звезда от нямото кино и профил, на който семейство
Баримор биха завидели. Въпреки физическото си съвършенство обаче той беше отблъскващ
човек. Арогантните му тъмни очи излъчваха змийска студенина. С красивото си, почти идеално
лице, той напомняше на мраморна статуя, на която някой е вдъхнал живот, но е забравил да
даде човещина.
Местните фермери шепнеха помежду си, че е сключил сделка с дявола. Други казваха, че може
би самият той е дяволът. Най-суеверните се прекръстваха всеки път, когато го видеха да
