— Отначало така си мислех. Колата му, Фифи, още е тук, затова предположих, че ще се върне. Един от водолазите дойде в електроцентралата, показа ми пълномощно и хората му окупираха контролната зала. Изглеждат много страшно, мистър Остин. Наблюдават ме на всяка крачка. Страхувам се за живота си. Дори този разговор е огромен риск. Предупредиха ме да не се меся.
— Информирахте ли шефа си?
— Да. Той каза да им сътруднича. Не зависело от него. Не знаех към кого да се обърна, затова се обадих на вас.
— Можете ли да си тръгнете?
— Няма да е лесно. Пуснаха екипа ми в отпуск и сега само аз съм тук. Ще се опитам да спра турбините. Може би тези отгоре ще ме вземат по-насериозно, когато мощностите спрат.
— Направете, каквото смятате за удачно, но не поемайте рискове.
— Ще бъда внимателен.
— Как се казва човекът, който е дошъл при вас?
— Фошар, Емил Фошар. Напомня ми на змия.
Емил Фошар!
— Дръжте се така, сякаш всичко е наред — каза Остин. — Утре ще бъда при вас.
— Много благодаря, мосю Остин. Как да разбера, че сте пристигнал? Предполагам, че няма да звъннете на вратата.
— Не се притеснявайте, аз ще ви известя.
Затвориха и Остин се замисли над развоя на събитията. След това вдигна хотелския телефон и се обади на Джо и семейство Траут, за да ги информира, че плановете са се променили. Когато всички се събраха в стаята, им разказа за двата разговора.
— Мислиш ли, че Фошар са отвлекли Скай? — попита Дзавала.
— Много е възможно предвид интереса им към шлема.
— Щом са взели шлема, за какво им е тя? — обади се Гамей.
— Предположи.
Лицето на Гамей просветна.
— Схванах. Използват я като примамка да те вкарат в капана.
Остин кимна.
— Първият ми импулс беше да отида право в замъка. След това обаче се сетих, че те точно това очакват. Трябва да ги изненадаме и да се насочим към Емил. Той може да ни бъде полезен, пък и се безпокоя за Лесар. Струва ми се, че е в опасност. А Скай ще държат жива, докато лапна въдицата.
— Кажи ние какво да правим? — попита Пол.
— Огледайте защитите около замъка. Вижте дали има начин да се проникне вътре. Но внимавайте, мадам Фошар е много по-опасна от сина си. Той е агресивен социопат. А тя е умна и коварна.
— Очарователно — рече Гамей, — нямам търпение да се запознаем.
Пожелаха си още веднъж лека нощ и се разотидоха по стаите. Остин звънна на номера от визитката, която Мейхю му даде. Каза му, че им се налага да заминат възможно най-скоро, и го помоли за помощ. Мейхю отговори, че на другата сутрин пътува за Лондон със служебния самолет и ще се радва да ги закара.
Остин му благодари и обеща някой ден да му върне услугата. После легна да поспи няколко часа. Лежеше по гръб и се опитваше да пропъди всички други мисли. Трябваше да се концентрира върху непосредствената си задача — да спаси Скай. Не след дълго потъна в неспокоен сън.
Самолетът излетя призори, но вместо към Лондон, се насочи направо към Париж. Остин успя да убеди Мейхю да променят курса. Каза, че няма време за подробности, но въпросът е на живот и смърт.
Мейхю му зададе само един въпрос:
— Свързано ли е с нещата, които обсъждахме снощи?
— Възможно е да се окаже много тясно свързано.
— Тогава, надявам се, ще ме информирате развоя на събитията, нали?
— Ще ви докладвам по същия начин, както на шефовете си в НАМПД.
Мейхю се усмихна и двамата си стиснаха ръцете.
Преди обяд кацнаха на летище „Шарл дьо Гол“. Двамата Траут потеглиха към замъка Фошар, Остин и Дзавала взеха чартърен полет до старото алпийско селце близо до ледника.
По-рано Дзавала се беше свързал с приятелката си Дениз във френския парламент. След като изтръгна от него обещание да се видят отново, тя им уреди катер, който да ги чака в селото. Качиха се с него по реката и привечер бяха в подножието на Льо Дормьор. Не желаеха да привличат внимание и затова намалиха скоростта, когато стигнаха до мъгливите, огледално спокойни води на езерото. Движеха се бавно и безшумно покрай малките айсберги, но на Остин му се струваше, че тихият четиритактов двигател е гръмогласен като човек, крещящ в катедрала.
Той насочи лодката към хидроплана, закотвен на няколко метра от брега. Когато се изравниха, Остин се прехвърли на него и надникна в кабината. Беше модел „Авиан Отер“ с място за девет пътника. Три от седалките бяха затрупани с водолазна екипировка, което потвърждаваше думите на Лесар, че го използват като платформа за гмуркане. Остин се върна в катера и огледа брега. Нищо не помръдваше. Продължиха още малко напред и скриха лодката зад една скала. После двамата с Дзавала тръгнаха пеша към електроцентралата.
Взеха съвсем малко багаж: вода, енергийни десертни блокчета, пистолети и муниции. Въпреки това стигнаха до централата по тъмно. Вратата на портала беше отключена. Вътре в сградата беше съвсем тихо, чуваше се само бръмченето на турбината. Остин бавно се завъртя, заслушан в приглушеното ръмжене, което се носеше от недрата на планината. Коралово–сините му очи се присвиха.
— Нещо не е наред — каза той. — Турбината работи.
— Това е електроцентрала — напомни му Дзавала, — не е ли в реда на нещата?
