От вълните като примитивно праисторическо същество излезе още една фигура. Остин и Дзавала вдигнаха маските от лицата си, разкопчаха непромокаемите си сакове и извадиха деветмилиметровите пистолети зиг-зауер, които злощастните тюлени на Бек бяха оставили на борда на „Атлантида“. След като се увериха, че са сами, свалиха аквалангите и неопреновите костюми.
До тук планът им вървеше без засечка. Когато патрулната лодка доближи допотопното им корито, отвориха клапите, за да нахлуе вода и да потопи развалината. След това се преметнаха през борда и се хванаха за външния ръб на лодката. Когато „Спутър“ потъна, се скриха в кабината, където изчакаха АПС да обследва лодката. А когато АПС се отдалечи, заплуваха към брега. Теченията ги отнесоха малко встрани, но Остин беше сигурен, че са близо до мястото, към което се бяха насочили.
Той погледна часовника си — до изгрев-слънце оставаха шест часа. Даде знак на Дзавала. След петминутно ходене по пясъка усетиха твърд чакъл под краката си. Остин извади миникомпютър от джоба си и разгледа сателитните снимки на острова.
— Ако продължим по този път, ще стигнем до комплекса. Намира се на около три километра, като се минава през нещо като проход.
Без повече думи двамата тръгнаха по тъмния път.
Мъжът, който бе насочил автомат срещу Траут, имаше лице на гущер — с много зъби, без никакви устни.
— Очаквахме ви — каза той с австралийски акцент.
— Как разбрахте къде сме?
Мъжът се засмя.
— Обзалагам се, че не сте знаели за камерите за наблюдение, разположени по целия остров. Ако момчетата не бяха толкова пияни, щяхме да ви видим и по-рано.
— Съжалявам, че прекъснахме купона.
— Приятелите ви не пожелаха да говорят. Откъде взехте колата на Стрега?
— Полковникът не я използваше и ние решихме да се повозим.
Мъжът завъртя автомата и удари Пол в корема. Траут имаше чувството, че сърцето му спря. Преви се одве, стиснал корема си, и падна на колене. Когато гаденето намаля, Пол с мъка се изправи на крака. Мъжът го стисна за яката на гащеризона и го придърпа към себе си. Вонеше на уиски.
— Не ми се прави на умен! — Блъсна го назад и насочи оръжието към Гамей. — Откъде взехте колата?
— Стрега е мъртъв — отговори Пол, борейки се за глътка въздух.
— Мъртъв ли?! — присви очи мъжът. — И как стана това?
Траут знаеше, че дори да му каже истината, онзи няма да повярва.
— По-добре да ви покажа.
Мъжът се поколеба.
— Какво си намислил?
— Нищо. Не сме в състояние да ви нараним.
Коментарът погали егото му, точно както Пол се надяваше.
— За това си прав, приятелче.
Пазачите изкараха Пол и Гамей от църквата и ги заведоха отзад, където беше паркиран „Мерцедесът“. Санди, Маклийн и другите учени бяха скупчени около колата под зоркото наблюдение на двама въоръжени мъже. До „Мерцедеса“ беше спрял дълъг пикап. Натовариха всички затворници, включително Гамей, в каросерията. Част от охраната се качи при тях, а двама се наместиха на задната седалка на кабриолета.
Австралиецът нареди на Траут да шофира и седна до него.
— Гледай разкарването да си струва!
— Защо просто не ни пуснете? — попита Пол. — Експериментът завърши.
— Добър опит. Тръгваме си, а на следващия ден идва някой пич и ви намира да се разкарвате по бели гащи на плажа. В тази работа всичко те застига. Сега карай и си затваряй устата.
Траут се подчини. Когато стигнаха до комплекса, австралиецът му каза да спре. Взе ключовете от таблото и слезе да огледа наоколо. Колегите му наскачаха от пикапа и се взряха в тъмнината, готови за стрелба.
Австралиецът разгледа останките от портата и разбитата караулка. Цареше зловеща тишина. Не се чуваха дори крясъци на птици или жужене на насекоми. Нямаше и помен от кървавата баня, на която Траут и останалите бяха станали свидетели по-рано. Спомни си пира с плъховете и реши, че не иска и да знае какво е станало с телата.
Австралиецът се върна при него.
— Какво, по дяволите, става тук?
— Знаете ли върху какво работехме в лабораториите?
— Да. Някакви микроби. Беше свързано с материалите, които подводницата носеше от дъното на морето. Но никога не са ни допускали в комплекса. Казваха, че можело да се заразим с нещо.
Траут се разсмя.
— Какво е толкова смешно? — заплашително попита австралиецът.
— Лъгали са ви. Изследвахме ензими.
— Какво е това?
— Чувал ли сте за Философския камък?
Онзи ръгна Траут в ребрата с дулото на автомата.
— Това е моята философия.
Пол се присви, но запази спокойствие.
— Това е била тайна формула, за която се смятало, че може да превръща всякакви метали в злато.
— Няма такова нещо.
— Мислите ли, че хората, които са ви наели, биха си направили толкова труд, ако нямаше „такова нещо“?
Австралиецът замълча за момент.
— Добре, приятел, покажи ни златото.
— Ще ви заведа в склада, където го държат. Може да преразгледате предложението ми да ни оставите на мира.
Мъжът се усмихна:
— Става.
Слязоха от колата. Австралиецът взе ключовете и нареди на хората си да слязат от пикапа, като остави само един със заповед да стреля по всеки, който наруши реда. След това нареди на Траут да води.
— Исусе Христе, каква е тази смрад? — попита един от пазачите.
