Срещата ми в един часа беше с Елвира Дрю. Елегантният й маникюр изпъкваше около чашата с кафе, докато отпиваше. Лакът й беше прозрачен и караше връхчетата на пръстите й да блестят като черупки на морски охлюв, безцветни, докато не бъдат облени от светлина. Останалата част от нея беше не по-малко изискана. Роклята й бе с онзи интересен цвят, който в един момент изглежда син, а в следващия - зелен. Наричаха го синьо-зелен, но не беше точно. Роклята бе почти зелена. За да проблясва по този начин, сякаш със свой собствен живот, подобно на козина, тъканта трябваше да е скъпа. Вероятно струваше повече от целия ли гардероб.
Дългата й руса коса се спускаше по гърба, оформена елегантна линия. Това беше единственият детайл, който не си пасваше. Роклята, маникюрът, обувките с подходящ цвят, почти незабележимият грим, всичко това щеше да си отива с изискана, но сложна прическа.
Харесах я, че е оставила косата свободна и почти недокосната.
Когато вдигна очи, за да срещне моите, разбрах защо е похарчила толкова много за роклята. Бяха със същия изумителен синьо-зелен цвят. Комбинацията спираше дъха.
Стоях срещу нея, отпивах от кафето и се радвах, че съм се нагласила. В повечето случаи щеше да ме накара да се чувствам като бедната братовчедка от провинцията. Днес обаче можех да отстоявам позицията си.
- С какво мога да ви помогна, госпожо Дрю?
Тя се усмихна и в усмивката се съдържаше всичко, което човек би очаквал. Правеше го, сякаш знаеше ефекта, който има върху повечето хора. Почти се притеснявах да я видя край някой мъж. Ако предизвикваше такава реакция у мен, направо се ужасявах какъв ли ще е ефектът при Джеймисън или Мани.
- Писателка съм. Работя по книга за превръщачите.
Усмивката ми поувяхна по краищата.
- Наистина ли? И какво ви води в офисите на „Съживители“ ООД?
- В книгата всяка глава е за различна животинска форма. Представям исторически факти - всички добре известни превръщачи от различните епохи, а в края персонален профил на съвременен превръщам.
Лицето започваше да ме боли и съзнавах, че усмивката ми
представлява по-скоро оголване на зъби, отколкото нещо друго.
- Звучи ми като интересно четиво. А сега бихте ли ми казали как мога да ви помогна?
Тя премигна насреща ми с изумителните си очи. Изглеждаше объркана. Справяше се доста добре. Само преди момент бях видяла пробля-съците на интелигентност в очите й. Тъпата блондинка беше просто представление. Щеше ли да проработи, ако бях мъж? Надявах се, че не.
- Липсва ми едно интервю. Трябва да намеря плъхолак. Интервюто може да е изцяло поверително. - Тъпата блондинка изчезна толкова бързо, колкото се бе появила. Беше видяла, че не се връзвам.
Интервюто „може да“, а не „ще е“ поверително. Въздъхнах и се отказах от усмивката.
- Какво ви кара да смятате, че мога да ви намеря плъхолак?
- Г-н Вон ме увери, че ако някой в района може да ми помогне, това сте вие.
- Наистина ли е казал това?
Тя се усмихна с блеснали очи.
- Изглеждаше много сигурен, че можете да ми помогнете.
- Шефът ми обещава много неща, госпожо Дрю. Повечето от които не му се налага да осигурява лично. - Изправих се. - Бихте ли изчакали само за момент? Искам да се посъветвам с г-н Вон.
- Ще ви чакам точно тук. - Усмивката й беше все така сладка, но нещо в очите й ми подсказа, че знае точно какъв вид съветване съм си наумила.
Външният офис е решен в бледозелено, като се започне от тапетите с тънките ориенталски шарки и се стигне до вълнистия килим. Във всяка незаета ниша цъфтяха най-различни растения. Бърт смяташе, че придават на офиса домашен щрих. Според мен изглеждаха като евтин декор за джунгла.
Мери, дневната ни секретарка, усмихнато вдигна очи от клавиатурата. Беше над петдесетте, с руса коса, която беше малко твърде жълта, за да е естествена.
- Имаш ли нужда от нещо, Анита? - Усмивката й беше приятна. Почти не съм я виждала в лошо настроение. Беше добро качество за рецепционистка.
- Аха, да се видя с шефа.
Наклони главата си на една страна, а в очите и се появи предпазливост.
- Защо?
- Така или иначе трябва да имам записана среща с Бърт за днес. Казах на Крейг да я включи в графика.
Тя погледна в книгата за уговорки.
- Крейг я е записал, а Бърт я е отменил. - Усмивката беше изчезнала. - Днес наистина е много зает.
Това преля чашата. Отправих се към вратата на шефа.
- В момента е с клиент - обади се Мери.
- Прекрасно - отвърнах й.
Почуках и отворих вратата, без да чакам разрешение.
Бюрото на Бърт заема по-голямата част от боядисания в бледосиньо офис. Беше най-малкият от трите кабинета, но си беше негов за посто-янно. Останалите трябваше да се редуваме. В колежа е играл футбол и все още си личеше. Широки рамене, силни ръце, ръст над метър и деветдесет с ясното съзнание за всеки сантиметър. Морският му тен беше изчезнал с настъпването на зимата. Късата моряшка подстрижка на бялата му коса изглеждаше по-малко драматична на фона на по-бледата кожа.
Очите му имаха цвета на мръсно стъкло, някакъв вид сиво. Същите тези очи в момента се взираха в мен.
- С клиент съм, Анита.
