- Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Ричард.
Отдръпнах се от седалките и пристъпих напред, за да осигуря на Ричард място да се изправи. Чувствах го до гърба си, успокояващо присъствие, само ако не се тревожех повече за неговата безопасност, отколкото за моята.
Жан-Клод беше облечен в бляскав черен фрак. Бяла жилетка с миниатюрни черни точици обграждаше искрящата белота на ризата му. Яката беше висока и стегната с шалче от мек черен плат, завързано около нея и втъкнато в жилетката, сякаш вратовръзките никога не са били изобретявани. Иглата за вратовръзка, забодена на жилетката му, беше изработена от сребро и черен оникс. Обувките му имаха гети като онези, носени от Фред Астер, макар да подозирах, че цялото облекло е от доста по-стара епоха.
Косата му бе с модна дължина, а почти черните къдрици стигаха до бялата яка. Знаех какъв цвят са очите му, но в момента не ги гледах. Бяха тъмносини, с цвета на наистина качествен сапфир. Никога не гледайте вампир в очите. Това е правило.
С вампира-господар на града, който стоеше там и чакаше, осъзнах колко празен е театърът. Наистина бяхме изчакали тълпата. Бяхме сами в отекващата тишина. Далечното мърморене на оттеглящата се тълпа беше като бял шум. За нас не значеше нищо. Втренчих се в прекрасните перлени копчета на жилетката на Жан-Клод. Трудно е да си корав, когато не можеш да срещнеш погледа на някого. Но щях да се справя.
- Господи, Жан-Клод, никога ли не носиш нещо различно от черно и бяло?
- Не ти ли харесва, ma petite?
Той се завъртя леко, така че да почувствам пълния ефект. Облеклото му пасваше прекрасно. Естествено, всичко, което носеше, изглеждаше по мярка, перфектно и очарователно, точно като него.
- Някак си не мислех, че „Момчета и кукли“ ще е по твоя вкус, Жан-Клод.
- Или по твоя, ma petite.
Гласът му беше гъст като крем, с топлота, която можеше да е причинена само от две неща: гняв или желание. Бях готова да се обзаложа, че е желание.
Имах пистолет, сребърните куршуми щяха да го забавят, но нямаше да го убият. Естествено, Жан-Клод нямаше да ни се нахвърли пред публика. Беше твърде цивилизован за подобни неща. Той беше вампир бизнесмен, предприемач. Предприемачите, независимо дали живи или мъртви, не обикаляха и не разкъсваха гърлата на хората. Обикновено.
- Необичайно тих си, Ричард.
Той се загледа покрай мен. Не се обърнах, за да видя какво прави Ричард. Никога не сваляй поглед от вампира пред себе си, за да видиш какво прави върколакът зад гърба ти. Всеки проблем по реда си.
- Анита може да говори от свое име - отвърна Ричард.
Вниманието на Жан-Клод се прехвърли отново към мен.
- Това определено е истина. Но аз дойдох, за да видя как ви е харесало представлението.
- Да бе, а прасетата могат да летят - отвърнах аз.
- Не ми вярваш?
- Определено - отговорих му.
- Хайде де, Ричард, как ти хареса вечерта?
В гласа му се прокрадваше нотка хумор, но под нея все още прозираше гневът. Не е приятно да си около вампирите господари, когато са ядосани.
- Беше прекрасна до момента, в който се появи ти. В гласа на Ричард се прокрадна топлина, началото на гнева. Никога не го бях виждала ядосан.
- Как е възможно присъствието ми да развали вашата, среща?
Последното беше яростно изплюто.
- Защо си толкова вбесен тази вечер, Жан-Клод? - попитах го аз.
- Но, ma petite, аз никога не се. вбесявам.
- Глупости.
- Ревнува ни - обади се Ричард.
- Не ревнувам.
- Винаги казваш на Анита как можеш да помиришеш, че те желае. Е, аз мога да помириша твоето желание. Искаш я толкова много, че може - Ричард издаде почти горчив звук - да се вкуси.
- А вие, мосю Зееман, нима не я желаете?
- Спрете да говорите, сякаш ме няма - казах аз.
- Анита ме покани на среща. Съгласих се.
-Това вярно ли е, ma petite? - Гласът му беше станал много тих. Тази тишина беше по-плашеща от гнева.
Искаше ми се да кажа „не“, но той щеше да подуши лъжата.
- Истина е. И какво от това?
Тишина. Той просто си стоеше съвършено неподвижен. Ако не гледах право към него, нямаше да знам, че е там. Мъртвите не издават шум.
Пейджърът ми иззвъня. Ричард и аз подскочихме, сякаш ни простреляха. Жан-Клод беше неподвижен, сякаш въобще не го бе чул.
Натиснах бутона и номерът, който се изписа, ме накара да изстена.
- Какво има? - попита Ричард. Беше сложил ръката си на рамото
ми.
- Полицията е. Трябва да намеря телефон.
Наведох се назад към гърдите на Ричард. Ръката му стисна рамото ми. Втренчих се във вампира пред мен. Щеше ли да го нарани Жан-Клод, след като си тръгнех? Не бях сигурна.
- Носиш ли кръст? - Не си направих труда да шепна. Жан-Клод така или иначе щеше да ме чуе.
-Не.
Обърнах се наполовина.
- Не! Излязъл си след залез без кръст?
- Аз съм превръщач. Мога да се грижа за себе си.
Поклатих глава.
- Не ти ли стига, че веднъж вече ти разкъсаха гърлото?
- Все още съм жив - отвърна той.
