- Знам, че си способен да се възстановиш от почти всичко, но за Бога, Ричард, не можеш да се възстановиш от всичко. - Започнах да свалям сребърната верижка на разпятието от блузата си. - Можеш да вземеш назаем моя.
- Това истинско сребро ли е? - попита Ричард.
-Да.
- Не мога. Алергичен съм към сребро, не помниш ли?
Ах. Глупаво от моя страна. Експерт по свръхестественото да предлага сребро на ликантроп. Мушнах верижката обратно в блузата си.
- Той е човек, колкото и аз, ma petite.
- Поне не съм мъртъв.
- Това може да бъде излекувано.
- Престанете, и двамата.
- Виждал ли си спалнята й, Ричард? Колекцията й от пингвини-играчки?
Поех си дълбоко въздух и издишах. Нямаше да стоя тук и да обяснявам как Жан-Клод е успял да види спалнята ми. Наистина ли трябваше да кажа на висок глас, че не спя с мъртъвци?
- Опитваш се да ме накараш да ревнувам, но няма да се получи -отвърна Ричард.
- Но го има червейчето на съмнението, Ричард. Знам го. Ти си мой слуга, моят вълк, и знам, че се съмняваш в нея.
- Не се съмнявам в Анита.
Но в гласа му се промъкна защитна нотка, която никак не ми хареса.
- Не съм твоя собственост, Жан-Клод - каза Ричард. - Аз съм втори след водача на глутницата. Идвам и си отивам, когато си поискам. Алфата оттегли заповедите да ти се подчинявам, след като почти ме убиха заради теб.
- Водачът на глутницата ти беше много ядосан, задето оцеля - коментира сладко Жан-Клод.
- Защо водачът на глутницата ще иска Ричард мъртъв? - попитах
аз.
Жан-Клод погледна покрай мен към Ричард.
- Не си й казал, че си насред битка за унаследяване?
- Няма да се бия с Маркус.
- Тогава ще умреш. - От устата на Жан-Клод звучеше съвсем просто.
Пейджърът ми отново иззвъня. Същият номер.
- Идвам, Долф - измърморих.
Погледнах към Ричард. Очите му блестяха гневно. Ръцете му бяха свити в юмруци. Бях достатъчно близо, за да почувствам напрежението, което се излъчваше на вълни от него.
- Какво става, Ричард?
Той рязко поклати глава.
- Моя работа, не твоя.
- Ако някой те заплашва, значи е моя.
Той ме изгледа.
- Не, ти не си една от нас. Няма да те замесвам.
- Мога да се грижа за себе си, Ричард.
Той просто поклати глава.
-Маркус иска да те замеси, ma petite. Ричард отказва. Това е. предмет на спор помежду им. Един от многото.
- Откъде знаеш толкова? - попитах аз.
- Ние, водачите на свръхестествената общност, трябва да се занимаваме един с друг. Заради сигурността на всички.
Ричард само стоеше и го гледаше. За пръв път ми хрумна, че май гледаше Жан-Клод в очите без някакви неприятни последици.
- Ричард, можеш ли да го гледаш в очите?
Очите му се отклониха към мен, след това се върнаха на Жан-Клод.
- Да. Аз също съм чудовище. Мога да го гледам в очите.
Поклатих глава.
- Ървинг не може да го гледа в очите. Не е само до това да си върколак.
- Както аз съм вампир господар, така нашият красив приятел тук е върколак господар. Макар че не ги наричат така. Алфа мъжкари, нали? Водачи на глутници.
- Предпочитам водач на глутница.
- Обзалагам се, че е така - казах.
Ричард изглеждаше наранен, лицето му потъмня като на малко
дете.
- Ядосана си ми. Защо?
- Имаш сериозни проблеми с водача на глутницата си и не ми казваш нищо. Жан-Клод непрекъснато намеква, че водачът ти те иска мъртъв. Вярно ли е?
- Маркус няма да ме убие - отвърна Ричард.
Жан-Клод се изсмя. Звукът имаше горчив привкус, сякаш въобще не бе смях.
- Ти си глупак, Ричард.
Пейджърът ми отново иззвъня. Проверих номера и го изключих. Не беше в стила на Долф да ми се обажда толкова пъти един след друг. Ставаше нещо лошо. Трябваше да вървя, но.
- В момента нямам време да чуя цялата история. - Забих пръст в гърдите на Ричард. Обърнах се с гръб към Жан-Клод. Вече беше нанесъл вредата, която възнамеряваше. - Ще ми разкажеш абсолютно всичко за това какво става.
-Не смя.
- Спести си думите. Или ще споделиш този проблем, или повече няма да излизаме.
Изглеждаше шокиран.
- Защо?
- Или ме държиш на тъмно, защото искаш да ме предпазиш, което няма да ми хареса, или имаш някаква друга причина. Дано да е дяволски добра причина, а не някаква глупост, свързана с мъжкото его.
Жан-Клод отново се изсмя. Този път звукът ме обгърна като мек плат, топъл и успокояващ, плътен и мек до голата ми кожа. Разтърсих глава. Смехът на Жан-Клод беше посегателство срещу уединението.
Обърнах се към него и вероятно в погледа ми е имало нещо, защото смехът секна сякаш въобще не бе започвал.
- Що се отнася до теб, можеш да се разкараш. Достатъчно се забавлява тази вечер.
- Каквото и да значи това, ma petite. Красивото му лице бе чисто и безизразно като маска.
Поклатих глава и пристъпих напред. Махах се, имах работа за вършене. Ричард ме хвана за рамото.
- Пусни ме, Ричард, в момента съм ти бясна.
Не го погледнах. Не исках да виждам лицето му. Страхувах се, че ако изглежда наранен, ще му простя всичко.
- Чу я, Ричард. Не желае да я докосваш. - Жан-Клод се беше прип-лъзнал стъпка по-близо.
- Не се меси, Жан-Клод.
Ръката на Ричард ме стисна нежно.
