— Няма да им позволя да го убият! — Той се обърна към Хейстън и продължи умолително: — Гелое каза, че трябва да отидем при Камъка на раздялата. Аз дори не знам къде е това!
Хейстън нещастно поклати глава:
— Не знам какъв е този камък. Нещо не те разбирам, откак падна и си удари главата следобед. Говориш като побъркан. Кажи сега какво да правим с трола и с римъра?
— Не зная! — изпъшка Саймън и се подпря на стената. Нощният вятър плачеше пред пещерата. — Да ги освободим. Да ги освободим и двамата — Бинабик и Слудиг. — Сълзите, които едва бе сдържал, вече ги нямаше. Изведнъж се почувства с бистър ум и изпълнен със сила.
Хейстън понечи да каже нещо, но премисли. Вгледа се в треперещите юмруци на младежа и в синкавия белег, който прорязваше брадичката му, и тихо попита:
— Как? Двама срещу планината?
Саймън го изгледа ядосано.
— Трябва да има начин!
— Единственото ни въже троловете ни го взеха с раницата на Бинабик. Двамата са в оная дълбока дупка, момче. С пазачи.
Саймън седна на пода, като отмести овчите кожи, за да е възможно най-близо до коравосърдечната скала.
— Не можем просто да ги оставим да умрат, Хейстън. Не можем. Бинабик каза, че ще ги хвърлят от скалите. Как може да са такива… такива демони!?
Брадатият Хейстън приклекна, разбърка въглените с ножа си и отвърна:
— Нищо не разбирам от неверници и разни такива. Те са сприхав народ. Що им трябваше да ги затворят, а нас да ни оставят на свобода — а освен това да ни оставят и оръжията?
— Защото нямаме въже — каза Саймън горчиво и потрепери. Започваше най-после да усеща студа. — А и освен това, дори и да убием пазачите, какво ще спечелим от това? Ще хвърлят и нас от планината и няма да има кой да занесе Трън на Джосуа… А може би ще успеем да откраднем малко въже?
Хейстън го изгледа със съмнение.
— По тъмно, на непознато място? По-вероятно да ни набодат с копията си като таралежи.
— Проклятие и грях! Но ние трябва да направим нещо, Хейстън! Да не сме страхливци? Не можем просто да стоим настрана. — Един остър повей проникна през входната завеса и Саймън обгърна тялото си с ръце. — Най-малкото, ще се постарая малката тъпа глава на този Пастир да хвръкне. После може да убият и мен, не ме интересува.
Хейстън се усмихна тъжно и посочи увития в плат Трън, подпрян на стената на пещерата.
— Ама, момче, говориш глупости. Сам каза, че някой трябва да занесе черния меч на принц Джосуа. Ако мечът не бъде занесен на принца, значи Етелбърн и Гримрик умряха напразно. Това ще е голям позор. Твърде много надежди, колкото и да са крехки, зависят от тоя меч. А освен това мислиш ли, че ще пожалят единия, ако другият утрепе краля им? Просто ще ги накараш да убият и мене. — Хейстън отново разбърка огъня. — Не, не, ти си още зелен и не разбираш света. Не си бил на война като мене, момче, нито си видял онова, което съм видял аз. Та нали видях двама от другарите си да умират само откакто напуснахме Наглимунд? Добрият Бог си пази правосъдието и така нататък за Деня на Отсъждането. Дотогава ние сами трябва да си се грижим за себе си. Всеки трябва да се опитва според силите си, но не всички неща могат да се оправят, момче…
Изведнъж той спря, загледан във вратата. Саймън бързо се обърна. Вече не бяха сами в пещерата.
— Тролското момиче — каза Хейстън шепнешком, като че ли тя можеше да се стресне и да побегне като сърна. Очите на Сискинанамук бяха разширени от ужас, но Саймън видя и решителност в линията на брадичката й. Помисли си, че тя изглежда по-готова да се бори, отколкото да бяга.
— Ти да не си дошла да злорадстваш? — попита я ядосано.
Сискинанамук непоколебимо отвърна на погледа му. После промълви:
— Помогнете мен.
— Елисия, Божия майко! — Хейстън зяпна. — Тя може да говори!
Девойката се присви при избухването на пазача, но не отстъпи. Саймън се изправи на колене пред нея. Дори коленичил, пак бе по-висок от бившата годеница на Бинабик.
— Можеш ли да говориш нашия език?
Тя го погледна за миг объркано, после направи знак с кръстосани пръсти и каза:
— Малко. Малко говори. Бинабик научи.
— Трябваше да се сетя — каза Саймън. — Откакто го познавам, все се опитва да набие какво ли не и в моята глава.
Хейстън изсумтя. Саймън покани с жест Сискинанамук да влезе. Тя се плъзна встрани от покривалото на вратата и приклекна близо до входа на пещерата, като опря гръб на стената.
— Защо трябва да ти помогнем? — попита я Саймън. — И за какво да ти помогнем?
Тя го погледна неразбиращо. Той повтори думите си, този път по-бавно. Най-сетне тя отвърна:
— Помогнете Бинбиникегабеник. Помогнете мен, помогнете Бинабик.
Хейстън подсвирна от изненада.
— Да помогнем на Бинабик? Че защо? Нали ти го вкара в беда!
— Как? — попита Саймън. — Да помогнем на Бинабик, как?
— Да се махне. Бинабик да се махне Минтахок. — Тя бръкна под дебелата си дреха от кожи. За секунда Саймън си помисли, че това е номер (дали не бе разбрала достатъчно от разговора им, за да знае, че планират спасение?), но когато малката й ръка се появи отново, в нея имаше навито тънко въже.
— Помогнете Бинабик — повтори тя. — Вие помогнете, аз помогнете.
