Последните отблясъци на залеза догаряха. Небето започваше да избледнява.
„Ела, Пърк, не ни изоставяй, молеше се Уил. В теб е последната ни надежда.“
Изведнъж до ушите му достигна тих, едва доловим шепот:
— Уил… Амбърли беше отворила очи. По страните й се стичаха сълзи.
— Амбърли?
— Уил… трябва да ти кажа нещо… Тогава не успях… Уил… аз направих избора си. Трябваше да го направя — заради Криспин, Дилф и останалите. Заради Избраниците. Заради горкия Уисп… Иначе всичко би било напразно, Уил, ние с теб… Тя не довърши, стисна очи и заплака. — О, Уил, толкова много ще ми липсваш…
Южнякът усети отново онзи смъртен смазващ страх и чувството на огромна празнота. Разбра, че ще я загуби. И тя го знаеше. Затова се прощаваше с него…
В този миг Еретрия извика и размаха ръце. Към тях се спускаше огромна птица с разперени златисти криле.
— Пърк! — възкликна Уил, Амбърли се усмихна през сълзи и улови ръката му. После, сякаш й полусън, чу гласа на Пърк.
— …Видях дима от горящата кула, Уил… И знаех, че сте ня къде там, долу. Джиниуин от сутринта кръжи над скалите… Реших, че сте изпаднали в беда и сигурно ще имате нужда от мен. Казах си, ще помогна на младата дама, каквото и да ста ва… Колко е бледа! Какво ти е? Уил стисна зъби, за да не заплаче. Имаше чувството, че потъва в мека пурпурна мъгла. Усети, че някой го вдига и го намества на гърба на птицата. Видя надвесено над себе си бледото тревожно лице на Еретрия.
— Е, приятелю — достигна до ушите му дрезгав старчески глас. — Сбогом. Аз бях дотук… Дано съм ви помогнал… Сега си отивам у дома. Пират се оказа инат куче, няма да ме изостави… Хайде, деца, по-скоро се оправяйте и вие… Ще ми липсвате, да знаете.
— Благодаря ти за всичко, Хийбъл — промълви Уил. После всичко се завъртя пред очите му и Джиниуин с остър пронизителен писък се отдели от земята. Уил обгърна с ръце Амбърли и след миг вече спеше.
Над Арбърлън се спусна нощта. Застанал под ствола на Елкрис, загърнат в черния си плащ, Аланон не спеше и сякаш не усещаше нощния хлад. Беше дошъл тук, в Градината на Живота, за да бъде с умиращото дърво в последните му мигове. Не искаше да натрапва присъствието си, а да сподели самотата на Елкрис, да облекчи, ако може, страданието й.
Двете неподвижни тъмни фигурки, застинали една до друга на хълма, изглеждаха някак странно на фона на обсипаното със звезди небе. Потънали в размисъл, вглъбени в собствената си болка, те страдаха гордо, безмълвно, всеки от тях — единствен свидетел на мъката на другия.
Най-после друидът пристъпи напред, а дървото протегна към него безсилните си вече клони. Не се предавай, окуражи я мислено Аланон. Има добри новини. Днес следобед пратеникът е използвал камъните на елфите… Почувствах го и успях да се свържа с него за миг, преди Дагда Мор да ме е усетил. Потърпи още малко, дивна прамайко — мигът на спасението ти е вече близо.
Почака, но Елкрис остана смълчана и все така унила. По нищо не личеше да го е чула или разбрала. Прехапа устни. Нима беше дошъл твърде късно? А беше толкова сигурен, че ще разпали у нея искрица надежда, че ще й вдъхне поне малко сила…
Той обори глава и замълча. Нищо друго не му оставаше. Нямаше смисъл да се опитва да я заговори. Прекалено слаба, за да го разбере и да му отвърне, от време на време Елкрис изпращаше към него хаотични откъслечни мисли… по-скоро жалби на едно угасващо в мъка съзнание.
И Аланон неусетно премина в размисъл за преходността на всичко живо и за своя собствен неизбежен край. А това, уви, щеше да бъде краят и на древните мъдреци, друидите, защото той беше последният техен представител. Така че… участта му щеше да бъде сходна с тази на Елкрис, единствената по рода си пазителка на Забраната. С него щеше да умре и хилядолетната магия, способна да брани Живота и да противостои на Злото. Една могъща сила щеше да бъде завинаги загубена за човешкия род, защото нямаше кому да я предаде. Това бе горчивата истина.
Лицето му помръкна. Без силата на добрата магия елфите и хората щяха да бъдат беззащитни като деца. Наистина ли нямаше надежда?
Унесен в мислите, не беше усетил, че нощта е отминала. От изток изсветляваше бледият лик на зората. Гората се събуждаше, животът продължаваше. Само Елкрис тихо гаснеше…
Замислен се вгледа в нея. Този път нямаше никакво съмнение. Краят бе дошъл. Сребърният жезъл в ръката му бе изстинал.
Бавно, със свито сърце, заслиза надолу по хълма, без да се обръща назад.
Андер Елеседил стоеше до леглото на баща си и се взираше в изтерзаното му тяло, цялото в окървавени превръзки. Оказа се, че старият крал не беше мъртъв, въпреки че още не беше дошъл в съзнание. Той спеше — тежък, мъчителен сън, на границата между живота и смъртта.
Когато Андер намери баща си, потънал в локва кръв, Ивънтайн не даваше никакви признаци на живот. Нямаше здраво място по тялото му, дори лицето му се бе превърнало в кървава маса.
И все пак противно на всички очаквания старият крал бе оцелял. Откъде бе намерил тази сила, още се питаше Андер. И дали той, родният му син, притежаваше поне частица от нея?
