— Ще опитам — въздъхна друидът. — Както знаеш, южняко, Елкрис не е обикновено дърво — тя обединява жизнената сила на земята и съзнанието на живо същество. Магията на елфите я е създала още преди хилядолетия — преди Войните. Нейната сила е предотвратявала набезите на демоните, удържала е злите сили зад стените на Забраната… Неслучайно Елкрис е наречена „Пазителката на Живота“. Единствена тя е била в състояние да спре всяко насилие. — Той поклати замислено глава и продължи: — Ако проумееш това, ще разбереш защо Амбърли доброволно е решила да пожертва своя живот, за да продължи нейния… Тя винаги се е придържала към веруюто на елфите — „Не можеш да получиш, без да дадеш“. И когато накрая е разбрала, че само нейната саможертва може да спаси живота на народа й, не се е колебала дълго…
— Знаеш ли, южняко, първата Елкрис също е била жена… Не е могло да бъде иначе — само жената притежава дарбата да продължи живота. Нали си чувал за старата човешка легенда за раждането? Нещо подобно е било в началото. Същото се повтори и сега. Амбърли и онази, първата девойка, трябва да са били сходни души — което, както знаеш, не се среща често.
Неслучайно Елкрис е посочила Амбърли сред Избраниците — тя е предусещала края си и е търсила някой, който да я смени. Амбърли й се е сторила най-подходяща. Както виждаш, не е сбъркала. Трудно е дори да си представим дълбочината на чувството, което Елкрис е изпитвала към Амбърли… Тя е виждала в нея своето неродено дете и е бързала да й предаде колкото е възможно повече човечност и мъдрост, защото е знаела, че не й остава много време. Разбираш ли, семето е било само част от Елкрис — тази, която е трябвало да му вдъхне живот, е била Амбърли!
Той въздъхна.
— Тя също е предусещала нещо. Затова след първоначална та близост между двете изведнъж се е отдръпнала… уплашила се е. Когато за последен път разговарях с умиращата Елкрис, тя ми каза какви надежди възлага на Амбърли. Каза ми, че се е опитала да приобщи момичето с великите тайнства на земята, с магията на живота… за да може Амбърли един ден да разбере, че душата й няма да бъде погребана в хилядолетното дърво, а напротив — ще се прероди за нов живот. Уил бавно кимна. Сега разбираше, че сънят при Сребърната река е бил пророчески и неслучайно Амбърли е била толкова близо до него в онази чудна градина, а не му е отвръщала… До болка ясно си спомняше красотата на онзи миг и обзелото го, неизвестно защо, желание да заплача…
А друидът продължаваше:
— Така че, както виждаш, от самото начало Елкрис е била доброжелателна към Амбърли, дори… прекалено доброжелателна, и без да иска, я е стреснала. Сама я е накарала да се отдръпне, но не е можела да предположи какво е сторила и през цялото време е чакала Амбърли да се върне. Едва когато е усетила настъпващия край, се е обърнала към останалите Избраници.
— Но не е повикала Амбърли?
— Не, не я е повикала. Смятала е, че тя сама ще дойде, когато разбере… Затова, когато ме помоли за помощ, вече нямаше никакво време.
— А ти знаеше ли какво ще стане?
— Да, южняко, разбрах го още в Паранор… Какво очакваш да ти кажа? Че изобщо не съм се замислил, че ми е било все едно? Е, добре, чуй тогава — аз много харесвах Амбърли, така че не ми е все едно. Не й разкрих цялата истина още в началото, защото трябваше тя сама да достигне до нея. За да бъде изборът и изстрадан — а не наложен отвън. Никой нямаше право да решава вместо нея, съгласен ли си?
Уил Омсфорд наведе глава.
— Така е… Но може би е трябвало да знае по-отрано какво я чака… Всичко стана така внезапно… Още не мога да се съвзема…
— Сега, като се замисля, вече не ти се сърдя… Ти не си виновен… Никой не е. Но тя така ужасно ми липсва… Той затвори очи и стисна главата си с две ръце.
— Знам, южняко… — долетя до него гласът на Аланон. — Не мисли, че не знам.
Уил усети, че потъва в сън. Поне в съня отново можеше да бъде с Амбърли. Изведнъж се сепна — довиждане ли му бе казал друидът? Не можеше да си тръгне така набързо, в нощта, спуснал ниско качулката си, като някой крадец… Та Уил дори не беше видял лицето му… Лицето ли?! Прониза го внезапно подозрение. Изведнъж се разсъни.
— Аланон?
Въздухът натежа от очакване.
— Аланон… та аз не видях лицето ти…
Друидът бавно свали качулката си. Гарваночерната му коса беше побеляла.
— Цената, която плащаме… — В гласа му се долавяше горчива насмешка. Той сви рамене. — Този път се поизсилих, какво да се прави… Магията е вечна, но животът, уви, твърде кратък… Е, хайде, аз ще тръгвам…
— Аланон — прошепна Уил. — Съжалявам за всичко, което тя наговорих.
— Лека нощ, Лечителю. И помни — в мислите си Амбърли винаги ще бъде с теб. И ти не я забравяй… Още нещо — кажи на Флик, че е излязъл прав за мен… Ще остане доволен…
Уил се усмихна, заспивайки.
А друидът прекоси безшумно като сянка тъмните коридори на двореца и стигна до покоите на краля.
Ивънтайн, целият омотан в превръзки, лежеше в спалнята си, осветена от бледото сияние на свещите. До главата му седеше принц Андер.
